Върховната тайна

Оживление в залата, мнозина наистина си спомнят за подобно постижение, което тогава им се е сторило случайно.

— Сами сте си създали условен рефлекс. Ние непрекъснато го правим. Научили сме се например да изпитваме нужда да отидем до тоалетната след закуска, да чувстваме глад през почивката, да получим позив за уриниране на влизане в асансьора, който ни отвежда до вратата на дома ни, вечер да ни се доспи точно след края на филма.

Публиката се смее при изброяването на тези толкова интимни усещания.

— Ние сме като компютри, които могат да се програмират и разпрограмират по желание. Стигаме дотам, че програмираме бъдещите си успехи и провали. Вероятно сте чували как някои хора започват изречението си със „сигурно ви преча, но…“ Те сякаш молят другия да ги отблъсне. Всички ние правим подобни неща неволно, без да се замисляме.

Хипнотизаторът пита има ли доброволец за участие в сеанса. Става един висок русокос мъж. Паскал Финшер приканва публиката да го аплодира, след което го кара да застане срещу него, заповядва му да гледа в махалото и започва да говори: „Клепачите ви натежават, натежават, толкова са тежки, че не можете да ги вдигнете. Сега ви става топло, много топло. Намирате се в пустинята и се задушавате в дрехите си.“

След като няколко пъти повтаря тези фрази, доброволецът, все така със затворени очи, започва да се съблича, докато остава само по гащета. Тогава Паскал Финшер го събужда и високият русокос мъж се стряска, изненадан и засрамен от голотата си. Залата аплодира.

— Как го прави? — пита Люкрес.

— Всъщност заслугата е изцяло на хипнотизирания, не на хипнотизатора — обяснява Изидор. — Той решава да се подчини на гласа. Смята се, че едва двайсет процента от хората се поддават на хипноза. Тоест способни са да се доверят достатъчно на хипнотизатора, за да се отпуснат напълно.

Паскал Финшер поканва нов желаещ за следващия си номер.

— Идете, Люкрес, хайде!

— Не, вие, Изидор.

— Госпожицата малко се притеснява — подхвърля Изидор към артиста.

Паскал Финшер слиза и хваща младата жена за ръката, за да я поведе към сцената.

— Веднага държа да ви предупредя, че няма да има разсъбличане — твърдо обявява Люкрес, застанала под прожекторите.

Хипнотизаторът й нарежда да съсредоточи погледа си в кристалното махало.

— Чувствате се все по-уморена. Клепачите ви натежават, тежат…

Тя не отделя поглед от махалото, но изрича:

— Съжалявам, но при мен няма да се получи, сигурно съм от осемдесетте процента неподатливи на хип…

— Вие спите.

Тя млъква и затваря очи.

— Спите дълбоко… — повтаря Паскал Финшер.

След като преценява, че я е приспал, хипнотизаторът пита Люкрес какво е правила вчера. Тя отговаря без колебание:

— Вчера бях в моргата на Кан.

След това я пита какво е правила миналата седмица. Отново си спомня. После — какво е правила миналия месец, после — миналата година през същия месец на същия ден. Тя се подчинява. Сетне я кара да се върне десет години назад, двайсет години. Да преживее отново първите си дни, след това раждането си, после какво се е случило преди него. Младата жена се свива на кълбо. Той й помага да седне на пода и тя се сгъва като зародиш, с палец в устата.

Моли я да преживее отново раждането си и Люкрес, все по-свита, започва да диша затруднено. После като че ли се задушава, след което внезапно съвсем престава да диша. Публиката е разтревожена. Младата журналистка почервенява. Трепери. Хипнотизаторът запазва пълно спокойствие. Прокарва ръка по бузите на Люкрес и ги гали, тръгвайки от брадичката, като че ли й помага да излезе от място, където би се задушила. С жест показва как я изтегля за брадичката, после за раменете. Тя леко се разгъва. С ръката си той я успокоява, умирява, вдъхва й увереност. Издърпва я, като че ли я измъква от някакво тясно гърло. Сетне минава зад нея и започва леко да я потупва по гърба. Постепенно потупванията стават по-силни, тя се отърсва, кашля и все така със затворени очи проплаква също като новородено.

Тогава Паскал Финшер сяда на пода, взема младата жена в прегръдките си, люлее я и й пее, докато я успокои.

— Сега вече всичко е наред. Ще тръгнем напред във времето.

Заповядва й да изрази с жестове първата година от живота си, първите десет години, миналата година, миналия месец, миналата седмица, вчера, преди един час. След което започва обратно броене от десет до нула, предупреждавайки я, че ще отвори очи на нула, че няма нищо да си спомня, но ще се възползва от благотворния ефект на сеанса.

Тя отваря очи. Плахи аплодисменти в залата. Тя примигва.

— Видяхте ли, не се получи — заявява тя, след като се окопитва.

Паскал Финшер я хваща за ръка, за да я аплодират по-силно. Учудена, Люкрес се подчинява. Той й благодари и тя се връща на масата.

— Бяхте страхотна — казва Изидор.

— Но нали не се получи? Или? Стана ли? Какво стана? Нищо не помня.

— Той ви върна към раждането ви. Имахте малък блокаж и той го изчисти.

— Какъв блокаж?

— Излизането от майчината утроба. За малко да се задушите. Той ви успокои, вдъхна ви увереност. Накара ви да преживеете отново появата си на бял свят в по-добри условия.