Върховната тайна

— Завистта? Понятието е прекалено тясно.

— Тогава да включим в него всички онези емоции, които не сме в състояние да потиснем, защото са по-силни от нас. Завист, желание за мъст… всъщност гняв. Да, бихме могли да ги обединим под номер шест — гневът. Той е още по-мотивиращ от дълга. Дългът изисква от хората да се харесват на другите и да се интегрират в обществото, гневът ги подтиква да разпалват революции и да променят обществото.

— Той може също да ги подтиква… да убиват.

Тя бързо записва репликата му, за да е сигурна, че няма да я забрави.

— Ето едно бързо проведено разследване — обявява Люкрес. — Признавам, че бяхте прав в подозренията си за насилствена смърт, аз пък от моя страна разкрих извършителя и причината. Струва ми се, че заедно поставихме рекорд по скоростно разследване на случай. Сега всичко приключи.

Тя вдига чашата си да се чукнат, но Изидор не посяга към своята.

— Хм… И твърдите, че аз съм митоман?

Тя го оглежда с презрение.

— Завист… — заявява тя. — И вие сте завистлив. Завиждате ми, защото съм по-млада от вас, защото съм жена и въпреки това намерих решението, нали така, господин Шерлок Холмс?

Довършват ястията си. Изидор откъсва един залък и го топва в соса в чинията си, а Люкрес с края на ножа отделя това, което смята да дояде, от онова, което не й харесва. Остатъкът от пилето е погребан под един дафинов лист.

Наоколо хората обсъждат представлението.

Най-сетне имат тема за разговор. На всяка маса се разделят на два лагера — едните вярват в хипнозата, другите не вярват, като всеки защищава позицията си със зъби и нокти. „Те са съучастници. — Преструват се. — Момичето изглеждаше искрено. — Не, преиграваше.“ Сервитьорът донася картата с десертите. Люкрес си поръчва кафе без кофеин и каничка топла вода, а Изидор — сладолед с лакрица.

— Вие просто изказахте едно предположение, нищо повече.

— Завиждате.

— Цяло щастие е, че не сте полицайка. За да се приключи едно разследване, не е достатъчно да се формулира някаква хипотеза, била тя и най-привлекателната. Нужни са улики, доказателства, показания, признания.

— Много добре, да разпитаме тогава Паскал Финшер! — горещи се Люкрес.

Прави знак на келнера да донесе сметката и да й издаде фактура; плаща, после се обръща към управителя на клуба с молба да я заведе до гримьорната на хипнотизатора. Чукат три пъти на вратата с надпис „Паскал Финшер“. Вместо отговор вратата се отваря с трясък и преди да имат време да реагират, хипнотизаторът изхвърча навън и изчезва от клуба на бегом с все още мократа си хавлия, следван по петите от тримата войници, начело с този, който е участвал в сеанса.

— Лилава магнолия? — се провиква Люкрес с надеждата, че тези думи ще спрат войника.

Но всички са вече далеч.

20.

Да живее или да умре?

Жан-Луи Мартен държеше окото си отворено. Хиляди идеи се блъскаха в главата му, но нито една не му помагаше да реши какво да предприеме. Струваше му се, че не разполага с достатъчно информация. Беше унищожен, със сигурност, и все пак този лекар изглежда знаеше какво прави.

Аргументите „за“ и „против“ се трупаха в очакване да бъдат претеглени на везните на решението му.

Животът? Стотина диапозитива се появяват на вътрешния му екран, показвайки приятни мигове от миналото. Семейни ваканции от детството. Откриването на шахмата. Откриването на живописта. Откриването на Изабел, бъдещата му жена. Първото раждане на жена му. Първата отпуска с дъщерите. Първия път, когато гледаха предаването „Платено или удвоено“.

Платено или удвоено…

Или смъртта? Вижда се сам, неподвижен на леглото, но заснеман под най-различни ъгли. Вижда минаващото време, най-напред през върховете на часовниковите стрелки, които се въртят все по-бързо. После — през прозореца. Слънцето сменя луната, луната сменя слънцето. Редуването се ускорява, докато остава само нещо като прожектор, който свети ту като слънце, ту като луна. Дървото, което вижда от стаята, се покрива с листа, после със сняг, после напълва, после пак се покрива с листа. Минават години, сетне десетки години, а той лежи на това легло като пластмасов манекен с едно-единствено живо око, което отчаяно примигва, когато остане сам.

Бе дошъл моментът да вземе решение.

Като в забавен кадър, клепачът мигна.

Един път.

И толкова.

Самюел Финшер се усмихна:

— Значи искате да живеете… Мисля, че взехте правилното решение.

Дано не съм сбъркал.

21.

Наляво, надясно? Изидор и Люкрес стигат до някакво кръстовище. Изгубили са от поглед войниците. Търсят ги, заслонили очите си с ръка.

— Къде може да са изчезнали?

Изидор, който продължава да храносмила, се е запъхтял. Люкрес, свежа като кукуряк, се качва на покрива на една кола, за да огледа наоколо отвисоко.

— Там — казва тя.

И сочи с пръст плажа.

— Вървете, Люкрес, вие сте по-бърза от мен, ще ви настигна.

Тя дори не го чува, вече галопира.

Сърцето й изтласква с шеметна бързина кръвта към артериите, оттам — към артериолите, после към капилярите на мускулите на прасците. Пръстите на краката й се впиват в земята, за да оттласнат възможно най-бързо тялото й напред.