Върховната тайна

И Паскал Финшер бяга, останал без дъх. Стига до някакъв пуст плаж, едва осветен от лунните лъчи. Там тримата войници го хващат и го хвърлят на земята.

— Лилава магнолия — прави неубедителен опит хипнотизаторът. Другият запушва ушите си и му заповядва:

— Изхвърли тези думи от ума ми! И живо. Няма да се правя на глупак с обувката си всеки път, когато срещна някой, който е бил на представлението или е чувал за него!

Хипнотизаторът бавно се надига.

— Махнете ръцете си от ушите… Ще оправим работата.

— И без шашми, разбрано!

Войникът отпушва ушите си, но е готов отново да ги запуши при най-малкия знак.

— Абракадабра, освобождавам ви от „лилава магнолия“, от този момент (прави жест с ръка) ще престанете да реагирате на тези думи.

Учуден, войникът стои неподвижно, като че ли очаква нещо в него да се задвижи.

— Я да видим. Повторете пак — обръща се той към Паскал Финшер.

— Лилава магнолия.

Нищо не се случва. Онзи се усмихва, доволен, че се е освободил от магията.

— Толкова ли е просто? — учудва се той.

— То е като твърдия диск на компютъра. Можем да запишем програмирана заповед, можем и да я изтрием — опитва се да обясни хипнотизаторът със същия отчаян глас, с който изследователят обяснява на туземците как си служим с магнетофона.

— Ами това с абракадабрата? — продължава войникът да разпитва недоверчиво.

— Това е, за да изглежда по-убедително, хората стават по-доверчиви, когато чуват подобни измишльотини. Всичко е в главата.

Войникът го оглежда от глава до пети.

— Добре, така да е. Но не искам такива неща да се случват повече на никой друг — добавя бившето опитно животинче, като навива ръкави и свива юмруци.

Двамата му приятели хващат артиста, докато бившата жертва му нанася удари в корема. Но ето че някакъв силует затъмнява луната.

— Трима яки мъжаги срещу един слабак изрича подигравателно Люкрес Немрод.

Войникът се обръща.

— Хайде, госпожичке, става късно и е опасно да се разхождате самичка тук нощно време. Виждате, има всякакви, меко казано, странни хора.

В същото време забива отново юмрука си в хипнотизатора.

— Айде, заспивай, заповядвам ти!

Люкрес Немрод се хвърля срещу войника и силно го ритва в чатала.

— Айде, изквичи, заповядвам ти!

Онзи надава сподавен вик. Един от войниците пуска хипнотизатора и се притичва на помощ на колегата си.

Люкрес заема бойна позиция в личния си стил бойно изкуство „сиропиталището куан-до“. Протяга два пръста във формата на куки, превръщайки ги във въоръжено продължение на тялото си. Двата резци на мишката. Войникът я ритва, тя го хваща за крака и го премята назад. После се хвърля отгоре му. Двамата се търкалят по земята и стигат чак до ръба на водата. С двата си пръста Люкрес му нанася много силен удар по челото. Хрущене на кост. Нов ритник в чатала на първия, който дава признаци, че се е посъвзел. И отново е в бойна позиция с твърди като дърво пръсти. Третият се колебае дали да се намеси. В края на краищата те си вдигат чуковете, без повече да се помайват.

Люкрес пристъпва към хипнотизатора, паднал на колене на пясъка.

— Как сте?

Той разтрива корема си.

— Това е част от професионалните неприятности. Проява на антихипнотизаторски расизъм.

— Антихипнотизаторски расизъм?

— От незапомнени времена хората с известни познания за мозъчните механизми са предизвиквали страх. Обвинявали са ги в какво ли не. Църквата — в магьосничество. Науката — в шарлатанство или в психически манипулации. Хората се страхуват от това, което не разбират, и искат да го унищожат.

Люкрес го подкрепя, за да види дали е в състояние да ходи.

— От какво се страхуват?

Той се усмихва с наранената си уста.

— Хипнозата ги кара да фантазират. Смятат, че става дума за магически способности. Във всеки случай благодаря ви за намесата.

— Дължах ви го. Благодарение на вас вече не се страхувам да обличам поло.

Инстинктивно заравя брада в яката си, за да покаже колко дълго може да стои в това положение.

Изидор се появява запъхтян.

— Е, Люкрес, хванахте ли вашия „убиец“? — иронизира я той.

Журналистката го пронизва със зелените си очи, за да го накара да млъкне.

Хипнотизаторът спира за малко, питайки се кой е този нов герой.

— Изидор Каценберг. И двамата сме журналисти от вестник „Съвременен часовой“. Разследваме смъртта на брат ви.

— На Сами?

— Люкрес смята, че вие сте го убили от завист — уточнява Изидор Каценберг.

При споменаване на името на брат му хипнотизаторът се натъжава.

— Сами. Аа… Сами. Бяхме много близки. Не се случва често между братя, но така беше. Той беше сериозният, аз — циркаджията. Допълвахме се един друг. Спомням си как един път му казах: „Ние сме като Исус Христос и Симон Мага — голям фокусник, приятел на Исус.“

Паскал Финшер млъква за момент и изтрива отново пулсиращата си устна.

— Не е съвсем шега. Възхищавах се от брат си.

— Какво правехте вечерта, когато той умря? — пита го Люкрес.

— Бях на сцената на „Веселия бухал“, можете да попитате управителя. Свидетели са ми всички зрители.

— Кой би могъл да му желае злото? — задава въпрос Изидор.

Сядат на хладния влажен пясък.