Върховната тайна

— Мисля си, че митичният Харон се е съгласявал да преведе с лодката си само онези, които носели в устата си таксата за преминаване.

Дебелият журналист вади три банкноти от по десет евро и ги захапва.

Капитан Умберто невъзмутимо проследява жеста му.

— Не се продавам.

Точно в този миг дотичва Люкрес, която връзва косите си в движение.

— Нали не съм закъсняла много? Веднага ли потегляме? — пита тя, като че ли става дума за нещо очевидно.

Морякът в недоумение пристъпва от крак на крак.

Изидор се убеждава в естественото въздействие, което младата жена оказва на хората.

— Ами… тоест — мънка морякът, — точно обяснявах на колегата ви, че за съжаление…

— За съжаление какво? — изрича тя, идвайки още по-близо.

От такова малко разстояние Изидор долавя уханието на парфюма, който тя си слага тези дни — „О“ на Исе Мияке. Долавя дори мириса на кожата й. Люкрес сваля слънчевите си очила, откривайки изумруденозелените си бадемови очи и дръзко го поглежда.

— Вие сте от хората, които имат желание да помагат. Нуждаем се от вас и знам, че няма да ни изоставите.

Погледът й е точно такъв, какъвто трябва, тонът й — също, дори шията й е убедително извита.

Ефектът върху намусения моряк е неотразим.

— Добре, само защото сте приятели на Паскал Финшер — предава се той.

Моторът започва да мърка, капитанът вдига котва.

— Господинът действа по силата на седмата потребност — прошепва Люкрес, намигайки на колегата си.

Морякът увеличава скоростта, за да се изфука пред пасажерите. Носът на лодката леко се повдига.

Люкрес изважда бележника си и след шестата мотивация: гнева, вписва седмата: секса.

Изидор вади от якето си джобен компютър с размерите ма книга и на свой ред преписва списъка. Потропвайки по клавиатурата, той добавя имената на хората, с които са се срещнали до момента, и се включва в интернет.

Люкрес се навежда напред.

— Последния път, когато бях при вас във водонапорната ви кула, останах с впечатлението, че сте загърбили всякакви телевизии, телефони и компютри.

— Само глупаците не променят мнението си.

Той й показва играчката си, като обяснява предимствата й. Влизайки в интернет, успява да се добере до номера на обществената осигуровка на Умберто Роси, петдесет и четири годишен, роден в Голф Жуан.

Двата Лерински острова се очертават на хоризонта. На преден план — Света Маргарита с кея и укреплението вляво. Непосредствено зад нея — Свети Онора с цистерцианския манастир.

Лодката „Харон“ не е от най-бързите и пътуването от пристанището на Кан до болницата „Света Маргарита“ отнема доста време.

Умберто размахва огромната си лула от морска пяна с изваяни преплетени сирени.

— Като си помисля колко хора има там вътре! И то хора, които си имат всичко, за да живеят щастливо, но не могат да се справят със свободата си и започват да си задават въпроси, все повече въпроси, докато накрая невъобразимо се оплитат.

Той пали лулата и изпуфква няколко кръгчета с мирис на пипер, примесен с йодните изпарения на морето.

— Видях някакъв тип, който твърдеше, че можел да престане да мисли. Някакъв дзенбудистки монах. Седеше неподвижен, ококорил ей такива очи, и твърдеше, че главата му била абсолютно празна. Опитах и аз, но е невъзможно. Човек все си мисли за нещо. Дори когато си казва: „А, вече не мисля за нищо.“

Той се разсмива.

— Защо престанахте да практикувате като неврохирург в болницата „Света Маргарита“? — го пита Изидор.

Морякът за малко да изпусне лулата си.

— Как… как… как разбрахте?

— Едно птиченце ми каза — отвръща загадъчно Изидор.

Люкрес не съжалява, че е взела със себе си всезнаещия Шерлок Холмс. И той като всички вълшебници не разкрива начина си на действие, но е доволен от произведения ефект, като добре разбира, че ще изгуби предимството си, ако признае, че просто е получил информацията си от интернет.

— Уволниха ви, нали?

— Не. Беше гре… грешка.

Погледът на моряка внезапно потъмнява.

— Грешка. Оперирах майка ми от злокачествен тумор на мозъка.

— По принцип е забранено хирурзите да оперират членове на семействата си — напомня Изидор.

Умберто се окопитва.

— Правилно, но тя настояваше да съм аз и никой друг.

Плюе на земята.

— Не зная как стана. Тя изпадна в кома и повече не се събуди.

Морякът-бивш хирург отново плюе.

— Мозъкът е прекалено деликатно нещо, при най-малкия неправилен жест всичко отива по дяволите. Не е като другите органи, където грешките са поправими. При мозъка, ако сбъркате само с милиметър, осакатявате човека до края на живота му или го изпращате в психиатрията.

Той изтръсква лулата си, като я потупва в ръба на руля и отново я натъпква с тютюн.

Мъчи се да я запали срещу вятъра и нервно размахва запалката си.

— След това започнах да пия. Началото на края ми. Ръцете ми взеха да треперят и предпочетох да изоставя скалпела. Напуснах. От човек с треперещи ръце неврохирург не става, затова се преквалифицирах в бездомник и пияница.

Тримата гледат как остров Света Маргарита нараства на хоризонта. Освен пиниите вече различават палми и евкалипти — дървета, които се чувстват отлично в мекия климат на Лазурния бряг, представяйки си, че са в родната Африка.