Върховната тайна

„Харон“ навлиза в малък ръкав, водещ до пристанище, издълбано във варовиковата скала под укреплението. Капитан Умберто акостира до дървено мостче.

— Ще ви чакам тук.

Вместо довиждане хваща ръката на Люкрес, погалва я и я целува, след което мушка в нея някакъв лек предмет.

Тя поглежда какво има в ръката си — вижда пакет цигари и казва:

— Вече не пуша.

— Вземете я все пак. Нещо като парола, за да ви отворят вратата.

Люкрес свива рамене и прибира пакетчето. Доволна е да крачи отново по земята. Вътрешните й уши все още не са успели да преодолеят шока и коленете й се подгъват.

Изидор я прикрепя.

— Дишайте дълбоко, Люкрес, дишайте дълбоко.

Умберто отваря една голяма стоманена врата и ги въвежда в болницата. След това затваря вратата отвън. Двамата неволно потръпват. Страхът от психиатричните болници.

Не съм луда, казва си Люкрес.

Не съм луд, казва си Изидор.

Шум от двойно превъртане в огромната ключалка. Ами ако трябва да доказвам, че съм с ума си, притеснява се Изидор.

Двамата журналисти се оглеждат. В скалата са зациментирани големи камъни. Изкачват се по стъпалата с усилие.

На горния край на стълбите, с ръце на кръста, стои пълен мъж с брада, с вид на учител, навлякъл груб памучен пуловер.

— Ей вие, какво правите тук!

— Журналисти сме — обяснява Люкрес.

След кратко колебание мъжът се представя:

— Доктор Робер.

Повежда ги към стръмно стълбище, което излиза на широка площадка.

— Мога да ви разведа набързо, но ще ви помоля за дискретност и никакъв контакт с болните.

Вече са вътре в самата болница. Наоколо се разхождат хора в градско облекло, които приказват помежду си. Дочуват разговор между двама пациенти.

— Аз да съм параноик? Не сте добре, някой е пуснал този слух…

Други са насядали, играят шах или четат вестници. В един ъгъл ритат футбол, малко по-нататък играят бадминтон.

— Знам, че изглежда чудно за външни хора. Финшер е забранил на болните да ходят по цял ден с пижами, както и на персонала да носи бели престилки. Така се премахва дистанцията между лекувани и лекуващи.

— Не е ли малко объркващо? — осведомява се Изидор.

— И аз отначало се обърквах. Но това ви задължава да сте по-внимателен. Доктор Финшер дойде при нас от една известна парижка болница. Беше работил при доктор Анри Гривоа, който въведе във Франция новите канадски методи за психиатрично лечение.

Доктор Робер ги повежда към здание с надпис „Салвадор Дали“.

Вътре, вместо в традиционното за болниците бяло, стените и таваните са изцяло покрити с рисунки.

— Голямата идея на Финшер беше да внуши на всеки болен, че може да превърне болестта си в предимство. Искаше пациентите да съумеят да подчинят така наречената си слабост и да я превърнат в силна карта, да я използват като коз. Всяко помещение носи името на художник, който е преуспял именно защото е бил различен.

Влизат в спалнята на „Салвадор Дали“. Изидор и Люкрес разглеждат стените. Това не са просто рисунки, напомнящи творчеството на Дали, а съвършени репродукции на най-известните му картини.

Доктор Робер повежда журналистите към друга сграда.

— За параноиците: Мориц Корнелис Ешер3.

По стените са изрисувани невъобразими геометрични плетеници.

— Тази болница е истински музей. Стенописите са великолепни. Кой ги е рисувал?

— За да се получи такава прилика с оригиналните творби, се обърнахме към маниаците от сградата „Ван Гог“ и смея да твърдя, че тези копия са верни с оригинала. Също като Ван Гог, който, търсейки съвършеното жълто, е изрисувал хиляди слънчогледи в най-тънките нюанси на жълтия цвят, тукашните болни влагат неограничено време, докато получат желания от тях колорит. Изключителни перфекционисти.

Посещението продължава.

— За шизофрениците — фламандският майстор Йеронимус Бош4. Шизофрениците са много чувствителни. Те долавят и най-слабите вълни и вибрации, което им носи страдание, но и ги прави гениални.

Връщат се в двора и се смесват с пациентите, повечето от които учтиво ги поздравяват. Някои разговарят на висок глас с въображаеми събеседници.

Доктор Робер обяснява:

— Най-объркващото е, че всички нас ни тревожи едно и също, разликата е единствено в степента. Вижте този мъж — той непрекъснато носи на главата си каска на мотоциклетист, защото има фобия от излъчванията на мобилните телефони. Но кой от нас не се е запитвал за възможната вреда от тях?

Група маниаци ретушират една рисунка. Доктор Робер изглежда удовлетворен.