Върховната тайна

— Странно — отбелязва Изидор. — Лудница, в която няма цигари. Във всички други психиатрични клиники, които съм посещавал, съм виждал болните да пушат…

— Финшер пушеше по време на партията срещу Дийп Блу IV, поне с такова впечатление съм останала — добавя Люкрес.

— Изключението потвърждава правилото. Той е бил изключително нервен по време на мача. Може да не е издържал на напрежението.

Люкрес изважда бележника си и набързо надрасква: осма мотивация: тютюнът?

Надвесен над рамото й, Изидор чете бележката и шепне:

— Не, би трябвало да се отбележи нещо по-общо. Например тютюн, алкохол, кокаин. Да кажем: вещества, към които се привиква — наркотици. Карайте направо: 5) дългът; 6) гневът; 7) сексът; 8) наркотиците.

Доктор Робер изпитва върховно удоволствие да замърсява кръвта си с тревата на господин Нико5. За нещастие димът е задействал димния сензор и се разнася звуков сигнал. Разтревожен, лекарят на бърза ръка изгасява цигарата.

В този миг отнякъде изниква мнимата възрастна дама, болна от Паркинсон, придружена от двама яки мъжаги, които сграбчват доктор Робер. Чувствайки се разобличен, той жадно дърпа за последно от вече угасналия фас.

— Хайде, Робер, пак си се правил на много хитър!

Фасът е изтръгнат и запратен на пода. Възрастната дама оглежда двойката.

— Робер ви е изиграл! Много го бива. Хващам се на бас, че се е представил за лекар. Всъщност наистина е лекар, но и наистина е болен. Едното не пречи на другото. Робер е човек с много личности. Това да ви е за урок — не се доверявайте нито на външния вид, нито на титлите.

Тя прави знак на болния да изчезне. Той избягва посрамен. Възрастната дама се обръща към Люкрес и Изидор.

— Всъщност вие не сте от болницата. Кои сте вие и какво правите тук?

Нужно им е време, за да осъзнаят, че са били измамени.

— Ами… журналисти сме — продумва Люкрес.

Възрастната дама изпада в ярост.

— Какво! Журналисти! Нямаме нужда от журналисти тук! Вероятно Умберто ви е довел! Този път ще получи последно предупреждение, но ако още веднъж доведе чужди хора, ще бъде изхвърлен!

— Може ли да ви зададем един въпрос?

— Съжалявам, нямаме време. Тук е болница. Оставете ни да си вършим работата.

Тя вече си е тръгнала и един мъж от персонала ги придружава до мостчето.

В този миг Изидор си казва, че се надява никога да не полудее, но че ако един ден това му се случи, би желал лекуващият лекар да е някой като Финшер.

26.

Доктор Финшер редовно посещаваше Жан-Луи Мартен, но имаше и куп други болни, за които да се грижи.

В началото Жан-Луи Мартен се радваше главно на подкрепата на семейството си. Приятелят му Бертран Мулино и колегите от службата се редуваха покрай леглото му да му говорят. Кучето Лукул лежеше постоянно в краката му, сякаш да го предпази от евентуален нападател.

Колегите му знаеха, че пациентът ги вижда и чува. Мартен пък се стараеше да направи разговора възможен, казвайки „да“ с едно мигане на клепача и „не“ — с две мигания.

Жена му Изабел му разказа, че е подала жалба в полицията, за да издири шофьора, който го бе ударил.

— Благодарение на един човек, който бил на балкона в този момент, знаем номера на колата.

Окото на Жан-Луи проблесна.

— … За съжаление става дума за кола, взета под наем под фалшиво име.

Постепенно посещенията на приятелите ставаха все по-редки.

Жан-Луи се насилваше да вярва на обясненията, които му даваха. Първият, който ясно даде да се разбере, че повече не се интересува от него, бе кучето му Лукул. Понеже от него не се искаше да се оправдава, то престана да ближе ръката му и извръщаше поглед от неподвижното тяло под завивките, за което искаха да го накарат да повярва, че е на господаря му. Това тяло не го хранеше, не му хвърляше пръчката, за да му я донесе обратно, не го милваше, и като истинско куче то не виждате никакъв смисъл да продължава да проявява усърдие.

Накрая колегите му съвсем престанаха да идват. По обърканите приказки на приятеля си Бертран Мулино Жан-Луи Мартен разбра, че са назначили друг на мястото му в банката.

Самият Бертран също се предаде.

Само семейството продължаваше да постоянства. Дъщерите говореха за връщане у дома, за оздравяване, за късмета му да го лекуват в такава високоспециализирана болница. Един ден Изабел изрече учудено:

— Я гледай, сложили са те в друга стая.

Едно мигване с клепача. Действително Финшер го беше преместил в по-голяма стая, за да може спокойно да „говори“ с близките си.

— Тази стая няма прозорец! — възмути се по-малката дъщеря Сюзан.

— И без това нищо не чувства! За него е без значение — кисело се обади по-голямата.

— Забранявам ти да говориш така!

Шокирана, майката зашлеви с всичка сила момичето. Жан-Луи Мартен примигна два пъти.

Не, не се карайте.

Но жена му и дъщерите му вече бяха излезли навън, за да му спестят неприятните сцени на разправиите си.

27.

На връщане морето е спокойно.

Намръщен и враждебен, Умберто вече не им говори, само от време на време плюе през леера, сякаш за да не им се изплюе отгоре.

Ръководителите на болницата явно не са си губили времето и здравата са го нахокали.