Върховната тайна

— Всъщност имаме късмет, че ни пуснаха да си вървим — обяви Изидор. — Спомням си какво се случи в Лос Анджелис през 1971 г. Десетима журналисти решили да постъпят в една психиатрична клиника, за да направят разследване. Всеки от тях отишъл при личния си лекар и му казал, че „чува гласове“. Това било достатъчно, за да ги насочат към психиатрична клиника, където автоматично им поставили диагноза „шизофрения“. Журналистите се заели за работа и съвестно записвали всичко, което ставало около тях. Когато обаче решили, че са приключили разследването си, установили, че не ги пускат да си вървят. Наложило се да се обърнат към адвокати, тъй като никой лекар не желаел да признае, че са с ума си. Само болните забелязали, че поведението на новодошлите е по-особено…

Люкрес е разпуснала косите си, които се веят на вятъра, и диша дълбоко, за да не я хване отново морска болест.

— Лекарите са се подразнили, че са били преметнати от журналисти. От момента, в който пристигнали в клиниката с етикет „шизофрения“, всеки техен жест бил тълкуван като типично шизофреничен.

Лазурният бряг се простира пред очите им с великолепните си вили, разположени току над залива.

— И аз чух за подобен експеримент, само че в Париж — започна Люкрес, която не искаше да остане по-назад.

— Със съгласието на училищната администрация група социолози раздали на новопостъпилите ученици от един випуск бележници с добри и лоши оценки за предишната година. Учителите не били уведомени за експеримента. В края на годината всички ученици с добри миналогодишни оценки получили добри бележки и обратно — онези, които постъпили с лош успех, получили само лоши бележки.

— Смятате, че се влияем от мнението на другите?

В този момент завибрира мобилният телефон на Люкрес. Тя слуша известно време, после изключи апарата.

— Беше професор Джордано. Открил е нещо. Оставил ми е съобщение, че ме чака в моргата.

— Ме чака? Ни чака — поправи я Изидор Каценберг.

— Спомена само мен.

Погледът на Изидор става по-остър.

— Смятам да ви придружа.

Ти си само едно проклето хлапе, което има още много да учи.

— А аз смятам да отида сама.

Не си ми баща.

— Не ви разбирам, Люкрес.

Капитанът си играе с каскета си, украсен с преплетени златни нишки и ги наблюдава със сардоничен поглед. Сега си спомня защо е решил да остане ерген.

— Трябва да призная, че това ми е крайно неприятно — заявява Изидор.

— Много важно — казва тя.

— Така ли?

— Така!

Изумруденозелените искрящи очи се взират в кафявите очи, които се опитват да гледат невъзмутимо.

След като доста студено се сбогуват с моряка, двамата журналисти се качват на мотора с кош, паркиран наблизо. Изидор иска да замълчи, но не успява.

— Наистина мисля, че е по-добре да сме заедно. Ако възникне някакъв проблем… — настоява той.

— Аз съм голямо момиче, способно да се защитава. Струва ми се, че вече ви го доказах.

— Позволявам си да настоя.

Тя бързо слага каската си и облича голямото си червено манто.

— Хотелът е съвсем близо, можете да си отидете пеш.

Вдига авиаторските си очила, яхва мотора, надига се и го целува по челото. После го хваща за брадичката.

— Нека да сме наясно, драги колега. Не съм ви ученичка, нито последователка, нито дъщеря. Правя каквото искам. Сама.

Той издържа погледа й и казва:

— Започнахме това разследване заедно по мое предложение. Повярвайте ми, по-добре ще е да не се разделяме.

Тук тя смъква очилата си и подкарва болида в следобедния трафик, оставяйки колегата си на пристанището.

28.

Изоставиха го постепенно, но безвъзвратно.

Дъщерите му разредиха посещенията си. Накрая дори не се извиняваха.

Продължи да идва само жена му Изабел. Тя не преставаше да повтаря като мантра: „Имам чувството, че си по-добре“, и: „Сигурна съм, че ще се оправиш“. Вероятно се опитваше сама себе си да убеди. По-късно обаче и тя на свой ред навлезе в стадия на не особено правдоподобните извинения, преди напълно да изчезне от хоризонта.

Така дойде денят, когато Жан-Луи Мартен се оказа лишен от всякакъв контакт с външния свят и когато си каза, че е най-нещастният човек на света. Дори осъденият на смърт имаше по-завидна от неговата съдба. Той поне знаеше, че скоро страданията му ще свършат. Докато Жан-Луи бе същество, „осъдено да живее“. Знаеше, че вечно ще лежи там, неподвижен като растение. Не, дори не като растение. Растението се полюшва, расте. Той беше като машина. Като ютия. От едната страна му вкарваха енергия със система за преливане, от другата следяха пулса му, но имаше ли разлика между плътта и механиката, която позволяваше на тази плът да не изчезне? Той беше първият човек, превърнал се в машина и въпреки това мислещ.

Проклета катастрофа! Ако можех да пипна негодника, който ме докара до това състояние!

Тази вечер си мислеше, че нищо по-лошо не може да му се случи.

Грешеше.

29.