Върховната тайна

С глух глас Люкрес произнася с мъка:

— Изидор! Не го оставяйте да избяга!

Дебелият журналист се опитва да блокира изхода. Но непознатият е по-пъргав от него. Отблъсква го и избягва, без да изпуска скалпела си. Люкрес малко по малко си поема дъх.

Изидор внимателно разглежда врата на съдебния лекар.

— Никаква рана. Скалпелът със сигурност не го е докосвал. Джордано е умрял от страх при вида му.

Изидор продължава да го опипва.

— Чудно. Живял е непрекъснато със смъртта на другите, а е превъртял от страх, щом самият той се е оказал в опасност!

— Само не започвайте с вашите „Господине, трябваше да ме послушате“!

— Нищо не съм казал.

Изидор намира електрическото табло и пуска тока. Младата жена примигва, после вади бележника си.

— Джордано сигурно е страдал от фобия — отбелязва тя. — Той изпитваше болезнен страх от смъртта. Когато е видял скалпела, мозъкът му е предпочел да се самоунищожи.

Тя сяда изтощена и загризва нокътя си.

— Аха, разбрах. По един или друг начин убиецът успява да научи каква фобия има жертвата му.

— Когато човек има фобия към нещо, истинската опасност увеличава размерите си, докато предизвика панически страх, а паническият страх може да причини смърт. В една енциклопедия прочетох следната история: един моряк, затворен в хладилен контейнер, умира от студ, защото си мисли, че му е студено. Описва агонията си, като пише по стените с парче стъкло. Съобщава например, че усеща как крайниците му се вкочанясват. Когато обаче откриват трупа, установяват, че хладилната система не е била включена. Морякът е мислил, че му е студено, и това убеждение е било достатъчно, за да го убие.

— Хм… Силата на мисълта, способността да си самовнушаваш.

Люкрес препрочита бележките си.

— Ако открием фобията на Финшер, ще разберем как е бил убит.

Изидор разглежда брадичката на Джордано.

— С една малка разлика… — добавя той.

— Каква, Шерлок Холмс?

— Лицето на Джордано е застинало в израз на абсолютен ужас, докато при Финшер става дума по-скоро за абсолютен екстаз.

32.

Всяка секунда му носеше допълнителна болка.

След една кошмарна нощ Жан-Луи Мартен бе грубо събуден от двамата санитари. По-възрастният с рязко движение отвори клепача му и го заслепи с джобното си фенерче, за да провери дали ретината реагира.

— Надявам се, че ще сложим този зеленчук в хладилника — промърмори той.

— Какъв хладилник? — попита другият.

— Една специална зала, в която слагат зеленчуци като него, за да изгният, без да смущават останалите — обясни по-възрастният. — Но трябва още малко да се повреди, за да решат, че е напълно „увехнал“.

Окото на Жан-Луи Мартен се разшири от ужас. За миг помисли, че санитарите ще изключат поддържащите го апарати.

— Сигурно ти е писнало да стоиш на тъмно?

По-възрастният смени обикновената крушка със стоватова.

Таванът мигом стана ослепителен. На интензивната светлина петното отново изчезна. Мощната крушка изсушаваше роговицата на Жан-Луи Мартен. Клепачът не беше достатъчна защита срещу подобна агресия. И окото непрекъснато произвеждаше сълзи, за да се овлажни.

В полунощ двамата санитари пак дойдоха.

— Е, май започваш да разбираш кой задава правилата, а, зеленчук? Отговаряй: едно мигване за „да“, две — за „не“.

Две мигвания.

— Я! Господинът се прави на интересен. Чудесно. Засега си получил само половин наказание. Имаш две сетива, които работят, окото и… ухото. Няма причина да не те накажем и чрез ухото.

Сложиха на главата му уокмен и му пуснаха последния хит на Грета Лав — „За да ме обикнеш“.

В този миг Жан-Луи Мартен бе обзет от неистова омраза. И за първи път омразата не бе обърната срещу него самия, а срещу другите. Беше бесен. Изпитваше желание да убива. На първо време двамата санитари. После Грета Лав.

На другата сутрин окото и ухото му пламтяха. Жан-Луи Мартен се опита да разбере с малкото останал му разум защо тези двама типа, които не го познаваха, му мислеха злото. Каза си, че такава е може би природата на човека — да не обича ближния си и да му е приятно да му причинява страдание. Тогава премина отвъд омразата и пожела да промени цялото човечество.

На другия ден несръчните санитари изпуснаха Жан-Луи Мартен на линолеума; системите, включени в ръцете му, се опънаха и изпукаха. Палачите го изправиха.

— Голям мръсник си все пак! — каза по-младият от двамата.

— Системата е мръснишка. Според мен такива като него трябва да бъдат подлагани на евтаназия. Зеленчуците струват скъпо на обществото, заемат легла, които биха могли да послужат на по-перспективни болни. Точно така. Преди ги оставяха да умрат, но сега, благодарение на „прогреса“, както казват, поддържат живота им. Против желанието им на всичко отгоре. Убеден съм, че ако този нещастник можеше да говори, щеше да пожелае да умре. Нали, миличък? Какво искаш — да те опекат или да те сварят?

Санитарят дръпна космите в ушите му.

— А и кой го е грижа за него? Дори семейството му вече не идва да го види. Този тип е товар за всички. Само че ние живеем в система на всеобщо малодушие, в която предпочитат да оставят паразитите да живеят, вместо да имат смелостта да се отърват от тях.