Върховната тайна

— Брат ми прекара няколко години от живота си в пълно мълчание — казва Паскал Финшер. — Заради баща ни. Той беше много добър лекар. Проблемът му бе, че беше алкохолик, а от алкохола ставаше тираничен и склонен към самоубийство. Спомням си как веднъж, за да ни впечатли, взе един нож от масата и си преряза вените, след което спокойно остави кръвта да тече в чинията му.

— И после?

— Майка ми реагира много добре. Сипа му супа върху кръвта и най-спокойно го попита как му е минал денят. Той сви рамене, разочарован, че не ни е шокирал, и отиде да си превърже китката. Майка ми беше образец на доброта и интелигентност. Умееше да се оправя със съпруга си и знаеше как да ни предпазва от него. Много я обичахме. Понякога баща ми водеше вкъщи скитници и пияници и ни принуждаваше да се отнасяме с тях като с негови приятели. Майка ми невъзмутимо се държеше така, сякаш това бяха съвсем нормални сътрапезници. Може би затова по-късно брат ми така добре разговаряше и с най-изпадналите. Но след едно пътуване до Бангладеш, където беше отишъл като лекар-доброволец, баща ми започна да взима наркотици. Напусна работа. Непрекъснато ни лъжеше. Не проявяваше към нас никаква обич. По свой начин изследваше мозъка, но откъм тъмната му страна. Омайваха го бездните по пътя му към центъра на духа. И обичаше да минава по този път, запазвайки нестабилно равновесие.

При спомена за своя родител Паскал се засмива тихо и тъжно.

— Мисля, че той ни предаде вкуса към играта с мозъците, своите и чуждите. Колко жалко, че се самоунищожи, имаше забележителни прозрения, поставяше учудващо точни диагнози. Щеше да е по-лесно, ако беше някой негодник. Щяхме да го мразим и толкова.

— А немотата на брат ви?

— Всичко започна вечерта, когато баща ни си преряза вените на масата. След като се нахранихме, веднага ни изпратиха да си легнем. През нощта брат ми — тогава беше на шест години, чул викове. Уплашил се за баща ми, втурнал се в стаята на родителите ни и заварил татко и мама да се любят. Мисля, че контрастът между предишната стресова ситуация и това, което му се е сторило животинско в сцената, са го травмирали. Останал като вкаменен. Дълго време след това отказваше да говори. Изпратиха го в специализирано заведение. Ходих да го виждам там. Беше заобиколен от истински аутисти, аутисти по рождение. Спомням си, че лекарят ме съветваше: „Преди да го видите, по-добре си вземете един душевен душ, за да не го заразите със стреса от външния свят. Той усеща всичко изключително силно.“

Люкрес си води бележки. Аутизмът би могъл да бъде тема на следваща статия.

— Как се оправи?

— Благодарение на приятелството му с едно от децата в центъра и на интереса му към митологията. Родителите на Одисей Пападопулос го бяха затваряли в мазе. Отначало Сами само сядаше до него и двамата не разменяха и дума. После започнаха да разговарят чрез знаци, след това — чрез рисунки. Никой не се бе надявал на подобно нещо. Бяха си измислили свой собствен език, който само те разбираха. Две души, общуващи отвъд думите. Мога да ви кажа, че оздравяването им беше истински вълнуващо. Баща ми, който след инцидента бе навлязъл във фаза на самообвинения, спря да се опитва да се самоунищожава. Може би в крайна сметка брат ми го спаси. Но отказваше да го посещава в болницата. Майка ми ходеше да го вижда всеки ден. Колкото до мен, аз не понасях всички онези безумци около него. Вероятно затова не станах психиатър. За мен съществуват, от една страна, психиатрите, които се интересуват от психичното, и от друга — хората, които се интересуват от духовното. Оттам идва интересът ми към хипнозата. Смятам, че тя е един от пътищата към духовното. Но не съм съвсем сигурен, напредвам пипнешком…

Люкрес отхвърля назад дългата си рижа коса.

— Споменахте митологиите.

— Другото мълчаливо дете, Одисей Пападопулос, беше от гръцки произход. Показваше на брат ми книги с легенди от родната си страна. Легендите за Херкулес, Еней, Тезей, Зевс и най-вече за своя съименник Одисей. Двамата мечтаеха заедно, вкопчваха се в тези митове. А после почина баща ни. От хепатит. Черният му дроб бе запазил спомена за алкохола и наркотиците и със закъснение му поиска сметка. На погребението брат ми и приятелят му Одисей си шушукаха нещо. Тогава за пръв път осъзнах, че Сами е излекуван. Двете деца взаимно се бяха лекували по-добре, отколкото би го направил който и да било терапевт.

Изидор преглежда бележките, които е нахвърлял на електронния си бележник.

— Какво стана с майка ви?

— След смъртта на баща ми тя някак напусна собствения си живот. Веднъж брат ми я попита какво би й доставило удоволствие. Тя отговори: „Да си най-добрият, да задминеш всички с ума си.“

Изидор си играе с малко мозъче от пластмаса.

— И оттогава се е почувствал мотивиран — предположи той.

— Може би затова стигна толкова далеч в изследванията си. Щом се появеше препятствие, той трябваше да го преодолее и колкото по-трудно беше, толкова повече се увличаше. Една сутрин майка ни просто не се събуди. Но имам чувството, че и след смъртта си го насърчаваше.