Върховната тайна

Люкрес е пъхнала по малко памук между пръстите на краката си и докато говори, с точна ръка лакира ноктите си в яркочервено. Сцената прилича на церемония, при която всеки пръст на свой ред пристъпва напред, за да получи мирото на лака.

Изидор придърпва към себе си нощната лампа, взима една лупа и една голяма книга.

— Този, който е убил Финшер и който се опита да ви убие, знае нещо за мозъка, което ние не знаем.

— Каква е тази книга?

— Беше на бюрото на Джордано. Четял я е, преди да умре.

Изидор Каценберг прелиства книгата, спира на една цветна илюстрация и сравнява рисунката с това, което вижда. Бърка в пакетче бонбони, за да достави гориво на собствения си мозъчен генератор.

Люкрес Немрод се приближава, вирнала пръстите на краката си, за да не докосват пода.

— То е нещо като новооткрита страна. Като непозната планета. Ще я посетим заедно. Имам чувството, че когато разберем как функционира мозъкът ни, ще разберем и кой е убиецът.

Тя прави гримаса на отвращение. Той продължава:

— 1450 кубически сантиметра сиво, бяло и розово вещество. Машината ни за мислене. Оттам тръгва всичко. Едно най-обикновено желание може да доведе до раждане на дете. Най-обикновено раздразнение може да предизвика война. Всички драми и цялата еволюция на човечеството се зачеват някъде в меандрите на това парче плът.

Люкрес на свой ред взима лупата и наблюдава по-отблизо. Съвсем се е приближила до мозъка и има чувството, че се намира на планета от розова гума, покрита с кратери и пукнатини.

— Тук, отзад — казва Изидор, — тази по-тъмна зона е малкият мозък. Там непрекъснато се анализират положението на тялото в пространството и хармонията на жестовете.

— И затова не падаме, като ходим?

— Вероятно. Ако продължим в посока към челото, ще стигнем до първичната зрителна зона, където се възприемат цветовете и движението. Зад нея е вторичната зона, където образите се тълкуват, като се сравняват с познатите образи.

— Каква разлика правите между първична и вторична зона?

— В първичната само възприемаме информацията, във вторичната й придаваме смисъл.

Журналистът се върти около стъкленицата.

— Да продължим напред, за да стигнем до сетивната зона. Тук е центърът на допира, на вкуса, на болката, тук разпознаваме температурата.

— Тоест, обработваме информацията на сетивата.

— Още по към челото се намира слуховата зона — възприемане и разпознаване на звуковете.

— Какво е това, тъмнорозовото?

— Мм… да не бързаме. Продължаваме нататък. Ето я зоната на късата памет. А ето и двигателната зона, която командва мускулите ни.

— А езикът къде е?

Изидор търси на картата си.

— Отстрани, ето тук, в теменния лоб.

Люкрес все по-внимателно се взира в мозъка на Финшер.

— А вътре?

Изидор обръща страницата.

— Отгоре е повърхностният пласт — кортексът, кората. Там се раждат мислите и езикът.

— Но това е само една тънка кожа…

— Тънка, но много нагъната. Кората е отговорна за всички висши функции на организма и човекът всъщност притежава най-дебелата кора от всички животни. Да влезем вътре в мозъка. Под кората се намира лимбичната система, където се раждат емоциите ни — страст и гняв, страх и радост. В тази книга я наричат също „нашият бозайнически мозък“ за разлика от кората, която била „нашият типично човешки мозък“.

Люкрес се навежда, за да разгледа по-добре лимбичната система.

— Значи тук е станало нещо странно и е причинило смъртта на Финшер.

— И може би също на Джордано. В лимбичната система се намира една по-малка структура, наречена хипокамп. В нея се съдържа пялото ни минало. Хипокампът сравнява всяко ново усещане с всички онези, които вече е запаметил.

Люкрес е очарована.

— Хубаво име, хипокамп — морско конче. Учените може би са го нарекли така, защото зоната прилича на тази подводна животинка…

Изидор обръща страниците на книгата, после пак се навежда към стъкленицата.

— Връзката между двете полукълба се осъществява от мазолестото тяло — онова белезникаво вещество, което позволява на логическата ни мисъл да се срещне с поетическата.

— Прилича на буца овнешка мас.

— Отдолу двете големи пурпурни топки са двата таламуса — контролният пост на цялата нервна система. А още по-надолу — хипоталамусът — контрольорът на контрольорите. Там се намира вътрешният ни биологически часовник, който регулира жизнения ни ритъм двайсет и четири часа в денонощието и следи за съдържанието на кислород и вода в кръвта. Именно хипоталамусът задвижва усещанията ни за глад, жажда или насита. При мъжете той е отговорен за настъпването на пубертета, а при жените регулира менструационния цикъл и оплождането.

Люкрес започва да вижда в стъкленицата нещо по-различно от парче месо и си казва, че по-скоро става дума за забележителен органичен компютър. В него има часовник, централен процесор, дънна платка, памет. Компютър от плът.

— И накрая, още по-надолу, е хипофизата — изпълнителката на желанията на хипоталамуса. Тази малка шест-милиметрова жлеза излива в кръвта по-голямата част от хормоните на емоциите, за да ни накара да реагираме на външните дразнители — положителни или отрицателни.