Върховната тайна

Щом уточни избора си, той пожела да разбере дълбочинните механизми на мисълта. Когато чуваше как някой учен обяснява изследванията си, Мартен си задаваше все един и същи въпрос: „Какво точно става в мозъка му? Кое го кара да действа?“

37.

Кое ни кара да действаме?

Второ действие Буря в черепа

38.

Вятърът.

Мистралът духа в маслиновите дървета и разнася жълтите цветчета на мимозата. Подобни на боксови круши, кипарисите се навеждат, после отново се изправят, готови да посрещнат бурята. По морскосиньото небе плават обточени със сиво и виолетово облаци. Слънцето решава окончателно да се скрие зад морето, когато моторът с кош паркира пред една величествена вила в Кап д’Антиб. Сградата се вижда добре през решетестата пътна врата. Проектирана като кораб, тя е изпълнена изцяло от черен мрамор и е украсена с коринтски колони и алабастрови кариатиди. В оградения от висок зид парк няколко гръцки статуи, сякаш излезли от претърпял корабокрушение древен кораб, наблюдават кой влиза и кой излиза. На звънеца до пътната врата са изписани две имена: Финшер-Андерсен.

Люкрес Немрод натиска звънеца. Никаква реакция. Натиска няколко пъти.

— Майка ми казваше: „Едно, информирай се. Две, размисли. Три, действай.“ Да започнем с оглед на мястото — предлага Изидор Каценберг.

Обикалят зида. Не откриват врата, но на едно място зидът е по-нисък.

Люкрес се покатерва върху него и подава ръка на колегата си, който се качва с много по-голяма мъка.

Прекосяват парка без затруднения. Никаква аларма не се задейства. Никакво куче не се нахвърля върху тях. Статуите не помръдват, но като че ли ги гледат.

Люкрес напразно чука на вратата, после вади един шперц и се заема да обработва ключалката. Накрая тя поддава. Двамата журналисти предпазливо влизат вътре, запалват фенерчетата си и оглеждат антрето.

— Майка ми казваше да се държа така, защото често правех точно обратното. Първо действах. И ето ти я белята. После размишлявах как да я скрия. Накрая се информирах за възможностите да поправя нещата.

Люкрес улавя една порцеланова статуетка, която колегата й без да иска е блъснал. Осветяват коридора. По стените са окачени картини от един и същи художник.

— Я гледай, харесвал е Салвадор Дали нашият невропсихиатър.

— И аз харесвам Дали — каза Изидор, — той е гений.

Апартаментът на Финшер е огромен. Минават през салона, който са видели в телевизионните новини в деня на смъртта му. Откриват шкаф, пълен с бутилки вино от най-висока класа. Кутии с пури. Витрина с пепелници, задигнати от луксозни хотели по целия свят.

— Хубаво вино, пури, многозвездни хотели, вашият мирски светец и приятелката му са умеели да живеят! — забелязва Люкрес.

Минават в друга стая. Тя е посветена на игрите. И тук има копия от картини на Дали, но темата им е една и съща — оптическите илюзии. Заглавията им и годините, през които са били създадени, са гравирани отдолу върху медни плочки: „Големият параноик“ — масло от 1936 г., на което, като се вгледаш, се появява странно лице в тълпата; „Загадка без край“ — масло от 1938 г., на което се виждат куче и кон насред езеро; „Лицето на Мей Уест, което може да се използва за сюрреалистичен апартамент“ — гуаш от 1935 г. На множество етажерки пък са поставени всякакви китайски главоблъсканици и забавни игри.

До тази стая — библиотеката. Вляво — рафтове, посветени на великите изследователи. Книги с илюстрации, видеокасети, скулптури. Вдясно — кът на древна Гърция. Центърът е изцяло запазен за книги на тема „Одисей“. Анализи на символите в „Одисеята“, „Одисей“ на Джеймс Джойс, карта, на която е очертан вероятният маршрут на гръцкия моряк.

— Одисей, пак Одисей, смятате ли, че тази фиксидея може да е някакъв знак?

— Може би, но тогава заподозрените ще станат твърде много — Циклопът, Лестригон, Калипсо, Цирцея, сирените…

— … без да говорим за Пенелопа.

Качват се по стълбите и се озовават в четвърта стая, обточена с червено кадифе, в центъра с кръгло легло с балдахин, покрито с измачкани чаршафи и десетки възглавнички. Над леглото има огледало.

— Това спалнята ли е?

Предпазливо влизат.

Люкрес отваря един шкаф и открива купища „палаво“ бельо, а в някои от чекмеджетата — колекция от предмети, предназначени да задоволяват сложни сексуални фантазии.

— Седмата мотивация май много ги е интересувала — шегува се Люкрес и потупва някаква джаджа, чиято употреба й е неизвестна.

След тока се навежда над обувки с остри като игли токчета.

— Дали ще ми отиват?

— Всичко би ви отивало, Люкрес.

Тя прави гримаса.

— Не, много съм дребна.

— Имате комплекси.

— За ръста си — да.

Изидор разгръща албум със снимки. Люкрес наднича над рамото му.

— Тенардие искаше снимки на Андерсен съвсем гола — шепне тя. — Тук е по латексово бельо. Взимаме тази снимка, публикуваме я на корицата и правим голям удар.

— Това би било кражба, Люкрес.

— И какво от това? Преди да стана журналистка, бях крадла.

— А аз преди да стана журналист, бях полицай. Няма да ви позволя да я отнесете.

Разглеждат снимки от някакъв празник с все същите участници, над които се вижда надпис: „МАЕС“.