Върховната тайна

МАЕС се намира на възвишенията в Кан, на десетина километра от булевард „Кроазет“. Отвън сградата е оградена с насаждения от маслинови дървета и фурми и целият ансамбъл прилича на стара провансалска ферма. Въздухът ухае на свежо, на градински чай и лаванда. Но портата от дебело дърво и предупреждението „Внимание, зли кучета“ не насърчават посетителите. На една по-малка медена табела е написано: МАЕС. Международна асоциация на епикурейците и свободомислещите.

Люкрес дърпа свързаната със звънец верижка. Вътре някъде се чува шум от стъпки, после се отваря малко прозорче.

— Какво обичате? — пита едно синьо око.

— Журналисти сме — обявява Люкрес.

Един едър пес пролайва, сякаш разбрал думата. Човекът зад него трудно го удържа.

— Ние сме частен клуб. Не желаем реклама.

Изидор се намесва.

— Искаме да се запишем в частния ви клуб.

Пауза. Лаят утихва.

Животното е отстранено. Стъпките се връщат и няколко ключалки се отключват една след друга.

Вътре е просторно и луксозно. Украсата е пищна, има много позлата, огледала, картини. Зад стените на провансалската къща се крие рафиниран интериор. Мебели от ценно дърво красят фоайето. Хладно е.

Човекът, който им отваря вратата, е висок и слаб, с кестенява коса, но посивяла къдрава брада и продълговато овално лице.

— Съжалявам, но държим да запазим дискретност — казва той. — Нямаме доверие на журналистите. Толкова лъжи се разпространяват за нас.

Една огромна мраморна статуя на Епикур в цял ръст и с тога се извисява във фоайето. В основата й е гравиран прословутият девиз на философа: „Carpe diem“9. Впрочем Епикур странно напомня на човека, който им е отворил. Същият остър нос, същата дълга брадичка, същата сериозна физиономия, същата къдрава брада.

Домакинът протяга ръка.

— Казвам се Мишел. За да се запишете, трябва да попълните този формуляр. Откъде чухте за клуба ни?

— Бяхме приятели на Самюел Финшер — подхвърля Люкрес.

— Приятели на Сами! Защо не казахте веднага? Приятелите на Сами винаги ще са добре дошли в МАЕС.

Мишел хваща Люкрес за ръката и я повежда към една вътрешна стая, където някакви хора са заети с готвене.

— Сами! Точно организираме голям празник в негова памет в събота. Смъртта му ни…

— Разстрои?

— Не, отвори ни очите! Сега кончината му става за всички нас, епикурейците, крайна цел — да умрем като Сами, да умрем от екстаз! Можем ли да си представим по-изключителен край от неговия? Върховното щастие — и завесата пада. Ах, този Сами, винаги е бил късметлия… Щастлив в професията си, щастлив в любовта, световен шампион по шахмат и накрая — апотеозът на смъртта му!

— Може ли да разгледаме? — прекъсва го Люкрес.

Епикуреецът хвърля на дебелия журналист подозрителен поглед.

— Господинът да не ви е съпруг?

Произнася думата така, сякаш е неприлична.

— Той ли? Не. Той е… по-големият ми брат. Не носим една и съща фамилия, защото аз запазих фамилията на първия ми съпруг.

Изидор не смее да възрази на партньорката си и си взима един бонбон, за да не се налага да говори. Председателят на клуба на епикурейците облекчено въздъхва.

— А, значи и двамата сте… необвързани. Питам ви, защото трябва да призная, че сред нас има много необвързани и че те не обичат особено женените двойки, които се държат прекалено… буржоазно. Тук държим на свободата — „С“-то от МАЕС. Епикурейци и свободомислещи.

Като казва това, той настойчиво гледа журналистката.

— Точно затова искаме да се запишем, господин… Мишел — шепне тя.

— Господин Мишел! Мили Боже! Наричайте ме Миша. Тук всички ми казват Миша.

— Може ли да разгледаме клуба ви, господин… Миша? — повтаря Изидор.

Тогава домакинът ги повежда към врата с надпис: МЕС — Музей на епикурейството и свободомислието.

— Епикурейството е философия. Също както свободомислието е поведение — обяснява той. — Жалко, че двете понятия понякога остават недоразбрани.

Показва им първия експонат от музея — скулптура на човешка клетка от прозрачна смола.

— Преди да стана щатен директор на асоциацията, преподавах философия в една гимназия в Ница.

Люкрес и Изидор разглеждат клетката.

— Теорията ми е, че удоволствието е крайната цел на всичко. Удоволствието е жизнена необходимост. Дори най-елементарната клетка живее в името на удоволствието. Нейното удоволствие е да получи захар и кислород. Затова се стреми организмът, от който е част, непрекъснато да й изпраща захар и кислород.

Тримата обикалят около овалната прозрачна пластика.

— Удоволствието е единствената мотивация на всичките ни действия — подхваща Миша, обръщайки се към Люкрес. — Впрочем, преди малко видях как брат ви извади бонбон от джоба си. Това е добре. Това е епикурейски жест. Той дава на клетките си допълнително количество захар, което им доставя наслада. В същото време не държи сметка за наставленията на зъболекарите, които вероятно са го предупреждавали: „Внимавайте с кариесите!“

Посетителите стигат до една библейска картина, на която се виждат Адам и Ева, захапала ябълката.