Върховната тайна

Жан-Луи Мартен разгледа програмите, които му предлагаше компютърът. Установи, че може да извика на екрана клавиатура и че поставяйки стрелката върху буквите, може да напише текст. Сякаш духът му, дотогава затворен в малкия затвор на черепа му, прекарваше ръка през решетките.

На другия ден, когато доктор Финшер дойде да го види, Жан-Луи Мартен отвори със здравото си око текста който бе написал сам. Първо едно голямо МЕРСИ в черен таймс ню роман и 78 кегела, повторено на три страници. После следното: „Доктор Финшер, направихте ми най-прекрасния подарък, за който съм могъл да мечтая! Преди само мислех, сега се изразявам!“

Доктор Финшер прошепна в ухото му:

— Съжалявам, че не се сетих по-рано.

Жан-Луи Мартен отвори нов файл и започна да пише възможно най-бързо. Задачата беше трудна и грешките — чести. Окото му се бе навлажнило от възбуда.

„Може ли да поговорим?“

— Разбира се — отвърна лекарят заинтригуван.

„Колко време ми остава да живея?“ — попита окото.

— Няма определен срок. Всичко зависи от желанието ви да живеете. Ако се откажете от живота в психологическо отношение, много бързо ще залинеете. Искате ли да живеете, Жан-Луи?

„Сега… да!“

— Браво.

„Искам да разкажа на всички какво усещам. Толкова е… толкова…“ — стрелката се замята като бясна, сякаш емоцията пречеше ма Мартен да овладее очните си мускули.

Същата вечер Жан-Луи Мартен започна да пише автобиографията си, която озаглави „Вътрешният свят“.

Разказваше, че тъй като не може да прави друго освен да мисли, е схванал страхотното могъщество на мисълта.

„Има само три неща: действия, думи и мисли. Обратно на разпространеното мнение аз смятам, че словото е по-силно от действието и мисълта е по-силна от словото. Съграждането и унищожението са действия. Но в мащабите на времето и пространството това означава малко. Историята на човечеството се състои от паметници и развалини, от въодушевление и сълзи. А градивната мисъл и разрушителната мисъл могат да се разпространяват безкрай през времето и пространството, пораждайки множество паметници и развалини.“

Имаше чувството, че мозъкът му танцува, тича, скача в затвора си.

„Идеите са като живи същества и притежават собствена независимост. Те се раждат, растат, множат се, сблъскват се с други идеи и накрая умират. Ами ако идеите можеха да еволюират като животните? Ако бяха обект на естествен подбор, ако слабите загиваха, а силните оцеляваха? Видях по телевизията, че професор Доукинс7 е използвал понятието «идеосфера». Хубаво понятие. За света на идеите идеосферата е това, което е биосферата за животинския свят. Да вземем например понятието за Бог. То е идея, родила се в един прекрасен ден, която не е спряла да еволюира и да се разпространява, да се подема и да се разширява от речта и писменото слово, после — от музиката и изкуството, като свещениците от всяка религия я възпроизвеждат и тълкуват така, че да я приспособят към пространството и времето, в което живеят. Но идеите са по-податливи на мутации от живите същества. Например идеята за комунизма, излязла от ума на Карл Маркс, се разпространи в пространството за много кратко време и завладя половината планета. След което еволюира, мутира и все по-малко хора се интересуват от нея. Също като изчезващ животински вид. Но в същото време принуди идеята за «стария капитализъм» също да мутира. От борбата на идеи в идеосферата произлизат думите ни, после — действията ни. И следователно цивилизацията ни.“

Прочете написаното. Окото му заблужда по екрана на компютъра. Хрумна му още нещо.

„Понастоящем компютрите са на път да придадат на идеите ускорение, което ще предизвика мутации. Чрез интернет дадена идея може да се разпространи по-бързо в пространството и времето и още по-бързо да влезе в сражение със съперничките или с враговете си. Човекът притежава изумителната способност да ражда идеи, опирайки се само на въображението си. След което му се налага да ги отхвърля и унищожава, когато са отрицателни или потенциално разрушителни.“

С единственото си око Мартен огледа болните около него.

„Горките. Може би някога човекът е бил телепат, но животът в общество му е отнел тази способност.“

Тренираното му от периода на тъмнина ухо чуваше санитарите да разговарят някъде далеч. Обсъждаха някакво отсъстващо лице, което енергично „критикуваха“.

„Не съзнават значението на думите. Иначе нямаше да ги пилеят така.“

Жан-Луи Мартен изложи много свои идеи по темата за идеите.

След няколко седмици текстът достигна осемстотин страници. Доктор Финшер го прочете, хареса го и го изпрати на няколко парижки издателства. Отговориха му, че темата вече не е модерна. През 1998 г. парижкият журналист Жан-Доминик Боби8, заболял от LIS, беше написал книгата „Скафандърът и пеперудата“. При това я беше написал, като с мигане на очи прекъсваше секретарката си, която за всяка буква казваше азбуката. Методът беше по-впечатляващ от този на Жан-Луи Мартен с неговия зрителен интерфейс.

Жан-Луи Мартен с учудване откри, че дори при големите нещастия, ако не си пръв, не интересуваш никого.

40.