Върховната тайна

За малко да блъсне един пешеходец. За да стигне по-бързо, Люкрес Немрод е решила да кара по тротоара. Но минава през парче от счупена бутилка и предната гума на мотора издава каучукова въздишка.

— Сега я наредихме.

С мъка сваля гумата, закачена зад мотора. В този момент започва да вали. Няколко младежи й предлагат помощ, а тя им отговаря с яростно „не“.

Резервната гума също е спукана.

Журналистката сритва машината.

Дъждът се усилва. Бурята люлее корабите в далечината.

Люкрес рови в коша на мотора, намира флакон с препарат за лепене на гуми и го закрепва за клапана.

Винаги съм успявала без чужда помощ. Родена съм без родители. Или пък те толкова бързо са се измели, че не съм имала време да ги видя. Сама съм се образовала, като съм чела книги, без напътствията на учители. Започнах да се занимавам с журналистика, без да посещавам училище за журналисти. Сега сменям гумата си, без да прибягвам до услугите на монтьор. Не искам да завися от никого. А! Като се сетя за всички онези нещастни наивни момичета, които чакат да си намерят съпруг, който да им реши проблемите! Принцът от приказките е нанесъл големи поражения на поколението ми.

Проверява налягането, забелязва, че не е достатъчно, и отново натиска бутона на флакона.

Всички тези Пепеляшки, Снежанки и Спящи красавици!

Спира един камион и шофьорът й предлага помощта си. Секунди след това побягва, засипан с обиди. С бавното угасване на дневната светлина дъждът става по-студен.

Накрая гумата е залепена. Невъзмутимо изправена върху мотора. Люкрес се опитва да го запали. Той отказва.

Тя многократно помпа с крак.

Накрая се чува слабо, после по-ясно мъркане и моторът изръмжава във вечерта.

Благодаря, машино.

Но под проливния дъжд не може да се кара бързо. Когато стига до моргата на Кан, вече е двайсет и два часът. Взима от коша фотоапарата си и го премята през рамо.

По това време е останал само портиерът на входа. Антилецът с плитчиците е все така потънал в „Ромео и Жулиета“.

Когато вижда журналистката, той й прави знак, че не може да влезе, и още един с китката си, който показва, че е твърде късно да пуска когото и да било.

Тя издърпва голямото портмоне, закачено за панталона й с верижка, и след като разглежда съдържанието му, уморено изважда банкнота от двайсет евро.

Без никакъв коментар той прибира банкнотата, натиска бутона, който отваря вратата и отново се зачита в „Ромео и Жулиета“.

Кабинетът на Джордано е заключен, но залата за аутопсии е отворена. Помещението е пусто. Шест тела, покрити с бели чаршафи, лежат върху масите. Люкрес забелязва, че вратата на рентгена е открехната и оттам се процежда червена светлина.

— Професор Джордано? Професор Джордано, там ли сте?

Внезапно всички светлини угасват.

30.

— Защо гасиш? — попита по-младият от двамата санитари.

— Той е като зеленчук. Не може нито да говори, нито да помръдне. Със или без светлина, за него е все тая. Поне малко икономия да направим. Може би един ден ще запушим дупките в Здравната каса с точно такива малки спестявания — изсмя се другият.

Младият санитар помърмори:

— Жесток си.

— От трийсет години я работя тази робска работа. Съжалявам, но вече нямам никаква мотивация. Затова се забавлявам. Ако не друго, поне да си поиграем с пациентите! Хайде, не се безпокой. Този така или иначе не може да се оплаче.

— А ако Финшер дойде и види, че лампата е угасена?

— Той минава всеки ден на обяд, достатъчно е да запалим в дванайсет без десет.

Така за Жан-Луи Мартен започна периодът „без светлина“.

В почти непрекъснатия мрак страхът скоро напълно обзе съзнанието му. Започна да вижда чудовища с тела на дракони, които често придобиваха облика на двамата санитари.

Когато светлината се завръщаше, почти изпитваше болка. Двамата удържаха на думата си — палеха десет минути преди идването на Финшер.

Отначало силната светлина го заслепяваше и не виждаше нищо. После се появяваше таванът. Бял. И насред белия таван едно малко петно, по което болният от LIS истински се увлече. Зае се да го разглежда, докато не опозна всичките му подробности — всяка отсянка на сивото, всяка грапавина. Постепенно петното придоби метафизични измерения. То бе цяла вселена, върху която погледът му си почиваше.