Върховната тайна

— Финшер е новатор във всички области, включително и в труда. Той наблюдаваше болните както никой друг досега. Със смирение. Без предубеждение. Вместо да ги възприема като същества, които пречат на околните и чиито разрушителна способност трябва да бъде потисната, той се опита да извади най-доброто от тях и да го засили. Затова им показа най-красивото, създадено от човека — живописта, а също така музиката, киното, компютрите. Даде им свобода на действие. Напълно естествено те избраха изкуството, чрез което изразяват своите тревоги и грижи. Вместо да ги държи затворени, той ги наблюдаваше. Вместо да им говори за болестта им, той им говореше за красотата. И тогава някои пожелаха на свой ред да творят.

— Лесно ли се получи?

— Много трудно. Параноиците недолюбват шизофрениците, презират истериците, които им отвръщат със същото. В края на краищата, изкуството се оказа неутралният терен, на който бих казал, че взаимно се допълваха. Финшер имаше една хубава мисъл: „Когато другите ви упрекват, те ви насочват към това, което може да се превърне във ваша сила.“

Една възрастна дама се приближава забързано към тях и се втренчва в часовника на младата журналистка.

Младата жена забелязва, че дамата също носи часовник на китката си. Но трепери така силно, че не съумява да фокусира погледа си.

— Часът е шестнайсет и двайсет — съобщава й Люкрес.

Но дамата вече е поела на бегом в друга посока. Доктор Робер обяснява шепнешком:

— Паркинсон. Обикновено в началото това заболяване се лекува с допамин. В нашата болница лекуваме не само смущенията в психиката, но и болестите на нервната система: Алцхаймер, епилепсия, Паркинсон.

Към него идва болен, който гримасничи и размахва някаква линийка.

— Какво е това? — пита Изидор.

— Болкомер. Нещо като измервател на степента на болката. Когато някой болен казва, че го боли, ни е много трудно да преценим дали да му предпишем морфин или не. Затова сме им казали да степенуват болката си от едно до двайсет. По този начин показват колко силно ги боли.

Двама работника поставят възпоменателна плоча с лика на Финшер. Отдолу е гравиран неговият девиз: „Мотивираният човек не познава граници.“

Волните се скупчват пред плочата. Някои са силно развълнувани. Десетина души аплодират.

— Всички го харесваха — продължава брадатият. — Когато Финшер игра срещу Дийп Блу IV, инсталирахме голям телевизионен екран в централния двор и, вярвайте ми, обстановката напомняше едно към едно футболен мач. До един крещяха: „Хайде, Сами! Давай, Сами!“ Наричаха го по име.

Доктор Робер отваря вратата на постройка с надпис „Вивариум“. Вътре на етажерки са подредени стотици клетки с мишки.

— Интересува ли ви?

Люкрес се приближава към клетките и забелязва, че повечето от гризачите са с обръснат череп и от главичките им стърчат електрически жици.

— Това са опитни мишки. Предизвикваме епилептични припадъци и наблюдаваме как лекарствата пресичат кризите, Финшер не беше просто директор на болница, той беше и си остана учен-експериментатор. Заедно със своя екип провеждаше опити и търсеше нови методи.

Мишките са заинтригувани от посетителите и ги душат през решетките на клетките си.

— Като че ли искат да ни кажат нещо — отбелязва хитро Люкрес.

— Тези са с над средно ниво на интелигентност. Родителите им са циркови мишки и от раждането си са приучени да бъдат подлагани на опити. След обучението ги поставяме в клетки с лабиринти и с игри, за да проверим дали интелектът им се е променил.

Двамата журналисти наблюдават как две мишки се бият, удряйки се с мъничките си лапички. Боят свършва с разкървавената муцуна на една от побойничките.

— Смятате ли, че някой тук би могло да го е яд на него? — пита Люкрес.

— Наркоманите. Те единствени не играят по правилата. Подиграват се с всичко, дори и с Финшер. Веднъж го бяха ударили. Нищо не може да ги вразуми. Способни са на всичко само и само да се докопат до проклетата си дрога.

— Готови са да убият?

Доктор Робер се улавя за брадичката.

— Те единствени не оценяваха методите на Финшер. Впрочем той реши да се освободи постепенно от най-своенравните.

— Според вас какъв начин би избрал един наркоман, за да нападне Финшер? — пита Изидор.

— Като сложи някакво вещество със забавено действие в храната му например — отвръща доктор Робер.

— Съдебният лекар не е открил никаква отрова.

— Някои са неоткриваеми. В нашата химическа лаборатория разполагаме с много фини вещества. Те действат изключително бързо и също толкова бързо се разграждат.

Люкрес вписва новата версия. Заговор на наркомани, които прибягват до трудно откриваема отрова.

— Може ли да видим кабинета на Финшер?

— Изключено.

Тогава Изидор проявява съобразителност. Вади пакета цигари от джоба на съучастничката си и си взема една.

Мъжът на бърза ръка я грабва.

— Забранено е да се внасят цигари, но не е забранено да се пуши тайно. Проблемът е, че ние спим тук и нямаме често възможност да прескачаме до пазара в града. Благодаря.

Доктор Робер пали цигарата и притваря блажено очи. Вдишва и издишва учестено, за да поеме колкото може по-бързо никотина.