Върховната тайна

Сервитьорът записва поръчката. Люкрес взема пиле по провансалски като основно блюдо. Но без домат и с отделно сервиран сос. И без лук. Осведомява се дали може да получи за гарнитура зелен фасул вместо пържени картофи. Зеленият фасул да бъде задушен на пара, без мазнина. Сервитьорът търпеливо записва, задрасква, отбелязва в полето, свикнал е с трудни клиенти. Изидор си избира налим с босилек. Пази се за десерта.

— Желае ли господинът картата с вината? Имаме много добро бандолско розе.

— Не. Една оранжина лайт и един бадемов сироп — отсича Люкрес.

Преди да се оттегли, сервитьорът запалва двете свещи, които красят масата. Двамата са в ресторанта-кабаре „Веселия бухал“.

Салонът не е много голям, тапициран е със стотици маски на човешки лица с широко отворени очи. Те покриват стените и тавана, създавайки впечатлението, че тълпа от хора наблюдава посетителите под всякакъв ъгъл.

Над сцената — надпис: „Паскал. Прочутият хипнотизатор“.

— Вярвате ли в хипнозата?

— Вярвам в силата на внушението.

— Какъв е цветът на снега?

— Бял.

— Какъв е цветът на тази хартия?

— Бял.

— Какво пие кравата?

— Мляко…

Изидор победоносно се усмихва.

— А, по дяволите. Не мляко, а вода. Браво! Добре ме преметнахте — признава Люкрес.

Докато чакат поръчката, им поднасят чинийки с маслини и двамата похапват, разглеждайки присъстващите.

Вдясно от тях някакъв мъж говори с гръмък и убедителен тон по мобилния си телефон, а седналият насреща му сътрапезник се старае да прикрие смущението си с надеждата и неговият телефон скоро да звънне, за да накара на свой ред и другия да изпита същото неудобство.

Мобилният телефон на Люкрес започва да вибрира върху покривката. Изидор Каценберг я поглежда с укор. Тя прочита изписаното на екрана име и намирайки събеседника безинтересен, изключва телефона.

— Беше Тенардие. Изключих го, сега вече никой няма да ни безпокои… — извинява се тя.

— Мобилният телефон е новият вид лошо възпитание в наши дни — отбелязва Изидор.

Двойките от съседните маси се хранят тихо. Изидор се взира в тях, оформяйки по покривката топчета от средата на хляба.

— Да умреш от любов, да умреш от любов, и тоя Джордано ги приказва едни… — мърмори си той, лапвайки едно топче.

— Да умреш от любов, точно така! Да обичаш. ДА ОБИЧАШ до степен да ти се пръсне мозъкът. Вие, естествено, сте прекалено интелектуален тип, към всичко се отнасяте скептично, не можете да разберете силата на чувствата! — отвръща Люкрес Немрод.

Той отпива от бадемовия сироп.

— Финшер е убит, убеден съм. При това не от Наташа Андерсен.

Младата журналистка го хваща за брадичката. Огромните й изумрудени очи блестят на светлината на свещите. Гърдите й се повдигат от трудно сдържано възмущение.

— Кажете ми истината, Изидор, поне един път в живота си казвали ли сте „обичам те“?

Той се отдръпва.

— Това е за лапнишараните. Най-добрият начин да баламосаш наивниците. Мисля, че зад тези думи се крие просто воля за притежание на другия. Никога не съм искал да притежавам когото и да било и никога не съм искал друг да ме притежава.

— Жалко за вас… За какво ви е да откривате разни убийци, след като не сте способен да откриете любовта?

Той продължава с нарастваща ожесточеност да търкаля поредното топче, което нараства, става огромно и той го лапва, след което изстрелва фразата, току-що изваяна в собственото му мозъчно ателие:

— Любовта е победа на въображението над интелекта.

Тя свива рамене. Казва си, че съдружникът й е човек, способен единствено на мозъчни постижения. Нищо повече. Мозък без сърце.

Поднасят им ордьоврите.

С крайчеца на пръстите Люкрес хваща един лист салата и започва да го накъсва с резците си също като някой гризач.

— Не възнамерявам да си губя повече времето в Кан. Смятам, че това разследване е безсмислено, скъпи Изидор. Любовта съществува, Самюел Финшер я е срещнал и тя го е убила. Блазе му. Аз също се надявам да умра от любов. Утре се връщам в Париж, за да видя какво ще ми кажат за мозъка в болницата „Питие-Салпетриер“, в която, както сам ме осведомихте, действа модерно неврологично отделение.

Изведнъж лампите угасват, оставяйки вечерящите на светлината на свещите.

— А сега, както всяка вечер, сеансът на прочутия хипнотизатор Паскал Финшер. Моля да изключите мобилните си телефони.

Всички пъхат ръце в джобовете си и се подчиняват.

Мъж в черен смокинг, обсипан с пайети, излиза на сцената и поздравява присъстващите.

Изидор и Люкрес разпознават по лицето му много от чертите на починалия му брат. Той е малко по-висок, не носи очила, по-прегърбен е и изглежда по-възрастен.

Паскал Финшер открива спектакъла си с изложение на тема „силата на внушението“. Споменава руския учен Павлов, който успявал да накара опитното куче да слюнкоотделя само при звука на звънеца.

— Това наричаме условен рефлекс. Програмираме някого да реагира на дадено събитие или в даден момент. Не ви ли се е случвало досега да си кажете: „Искам да се събудя в осем без петнайсет без будилник“, и да установите, че действително сте станали точно в осем без петнайсет? Нито минута по-рано или по-късно.