Върховната тайна

Вали дъжд и нощта е станала по-хладна. Той насочва крачките си към светлините на някакво авеню. Една кола със светещ надпис на покрива бавно се приближава.

— Такси!

Чистачките шумно драскат предното стъкло. Огромен черен облак излива едри като топки за пинг-понг капки вода, които не отскачат, а тежко се разпръскват по паважа.

Мъжът слиза пред една къща в Монмартр, шибана от влажния вятър. Проверява адреса. Качва се нагоре, спира на една от площадките. Иззад вратата долавя шум от удари по боксова круша и звуци от синкопирана музика.

Натиска звънеца, над който е изписано името Люкрес Немрод. След малко музиката спира. Чува стъпки и дрънчене на ключове.

В пролуката на открехнатата врата се появява плувнало в пот лице на младо момиче.

— Изидор Каценберг…

Момичето го наблюдава учудено. Около обувките на мъжа се е образувала локва.

— Добър лен, Люкрес. Може ли да вляза?

Тя псе още не маха синджира и продължава да се взира в него с недоумяващ поглед, сякаш е изумена от късното посещение.

— Може ли да вляза? — пита отново той.

— Какво правите тук?

Прилича ни мишка.

— Вече си говорим на „ви“? Струва ми се, че последния път бяхме на „ти“.

— „Последния път“, както казвате, беше преди три години. Оттогава не съм получила никаква вест от вас. Станахме чужди един на друг. Следователно си говорим на „ви“. За какво става дума?

— За една работа.

Тя продължава да се колебае, накрая се решава да откачи синджира и кани мъжа да влезе.

Затваря вратата след него. Той окачва мокрото си пардесю на закачалката.

Изидор Каценберг разглежда с интерес апартамента. Открай време се е забавлявал с разнопосочните интереси на младата журналистка — автор на научни статии. По стените има филмови афиши, главно от американски и китайски екшъни. Боксовата круша заема центъра на хола, увиснала до ниска масичка, отрупана с женски списания.

Той сяда на фотьойла.

— Посещението ви наистина ме изненадва.

— Запазил съм отличен спомен от вашето разследване върху произхода на човечеството.

Люкрес клати глава.

— Аха. Е, и аз не съм забравила.

В паметта й изникват бързи спомени от предишното им разследване в Танзания по стъпките на първия човек. Наблюдава го с нарастващо внимание. Метър и деветдесет и пет, над сто кила — непохватен великан. Изглежда малко поотслабнал.

Нещо го тревожи, вероятно не му е било приятно да дойде.

Мъжът повдига фините си позлатени очила и също я наблюдава внимателно. С дългите си рижави чупливи коси, привързани с черна кадифена панделка, с изумруденозелените бадемови очи, с мъничките трапчинки и острата брадичка тя напомня нежните красавици от картините на Леонардо да Винчи. Вижда му се сладка. Не красива, а сладка. Може би заради младостта й. Минали са три години от онова разследване. Тогава тя беше на двайсет и пет, което значи, че сега трябва да е на двайсет и осем.

Променила се е. Вече не прилича толкова на момче в рокля, а повече на девойка. Но не още на жена.

Носи черно сако от китайска коприна с офицерска яка, която скрива врата, но за сметка на това открива закръглените й рамене. На гърба на сакото се извива огромен тигър.

— Е, да видим каква „работа“ ми предлагате.

Изидор Каценберг обхожда с поглед стаята, търсейки нещо. Открива видеото, отива до него, слага касетата, която държи в ръка и натиска един бутон.

Заедно гледат новината за смъртта на Финшер, така както са я съобщили в последните за деня телевизионни новини. Касетата се извъртява докрай и на екрана шумно се излива дъжд, доста сходен с времето навън.

— За да ми покажете новините ли дойдохте в един след полунощ?

— По моему, човек не може да „умре от любов“.

— Хайде сега, скъпи Изидор, отлично знам, че никога не сте били романтичен.

— Напротив, твърдя, че любовта не убива, а спасява.

Тя се замисля.

— В края на краищата, намирам за чудесно, че този мъж е „умрял от любов“. Бих искала някой ден да уморя някой мъж от удоволствие. Най-прекрасната естествена смърт.

— Само че според мен не става дума за естествена смърт, а за убийство.

Мъжът кашля.

— Да не сте настинали? — осведомява се тя. — Сигурно е от дъжда. Ще ви направя чай от бергамот с малко мед.

Налива вода в чайника и го включва.

— Какво ви кара да мислите, че е убийство?

— Доктор Самюел Финшер не е първият „умрял от любов“. През 1899 г. френският президент Феликс Фор бил намерен мъртъв в публичен дом. Твърди се, че когато пристигнали, полицаите попитали сводницата — съдържателка на дома, дали познава някого тук, на което тя отвърнала: „Познатата се измъкна през задната врата.“

Люкрес не се разсмива.

— Накъде биете?

— Полицията потулила работата, като съобщила, че президентът се е споминал от сърдечен удар. Едва по-късно нещата се разчули извън полицейските среди. „Похотливият“ елемент в смъртта на Феликс Фор попречил да се проведе истинско разследване. Да умреш в разгара на любовната игра в публичен дом поражда злобни усмивки. Затова никой не се наел сериозно да разследва случая.

— С изключение на вас.