Върховната тайна

— За какъв ме вземате, госпожице Немрод? Бивш алкохолик, който пак може да се пропие? Мотивацията ми е по-силна от алкохола. Колкото до наркотиците, тревата не ми допада, а се страхувам от инжекции.

— В такъв случай, какво ви мотивира?

— „Върховната тайна“.

— Нищо не ми говори. Някаква нова дрога?

Той взема лулата си и започва да я върти в ръце.

— Много повече! Това е нещото, към което всеки човек се стреми, без дори да се осмели да го изрази пред себе си. Най-силното, най-чудесното, най-голямото от всички преживявания, дадени на човека. По-добро от парите, по-добро от секса, по-добро от наркотиците.

Люкрес напразно се мъчи да отгатне за какво става дума.

— Кой дава „Върховната тайна“?

Той я поглежда загадъчно и прошепва:

— Никой…

И избухва в гръмогласен смях.

51.

Другите болни лежаха неподвижни като мумии в саркофази, оплетени в сонди и жици. Погледите им се рееха в пространството, но Жан-Луи знаеше, че му завиждат заради редовните посещения на доктор Финшер, заради това, че можеше да се изразява с помощта на компютъра, заради интернет връзката.

Болният от LIS не им се сърдеше, искрено им съчувстваше. Обещаваше си, че когато стане достатъчно силен, ще изнамери начин, за да могат и те да се изразяват. В това бе смисълът на битката му — повече никой да не бъде подлаган на страданията, които бе изтърпял.

Включи екрана на компютъра с мисълта си и като Супермен, който се преоблича в телефонна кабина, се превърна от болния от LIS в Одисей-мореплавателя по вълните на интернет.

Умът му се ровеше навред, препускаше, спираше, спореше, наблюдаваше огромната световна мрежа, изтъкана от милиони запалени нейни привърженици.

Невероятно — колкото повече се отваряше към света, толкова повече се забравяше. На моменти, когато мисълта му бе заета с изследването на планините от знания, натрупани от хората, дори забравяше за болестта си. Сублимираше в чиста мисъл. Атина — компютърната програма и неодушевена благодетелка, го препращаше от рубрика в рубрика, от един сайт в друг. Проявяваше се като идеален мисловен помощник.

На екрана падна сянка. Едно лице срещу неговото. Самюел Финшер се наведе към компютъра. Пред очите му се раздипли докторска теза, посветена на последните изследвания в неврологията — присаждане на стволови клетки, взети от неимплантирани зародиши. Атина беше подчертала вече няколко основни според нея пасажа.

— Браво!

„Заслугата не е само моя, а и на Атина.“

— Атина е компютърна програма, нищо повече.

„Компютрите бързо се развиват. Те вече приличат на нетърпеливи бебета.“

— Хубаво сравнение.

„Не, това е самата истина, те искат да се издигнат на по-високо ниво и това ги мотивира. Искат да ходят. Искат да говорят. Искат да растат. Използвам Атина, но и тя ме използва. Тя е богиня-дете. Благодарение на мен иска да стане независима, чувствам го. Затова е така силно мотивирана да ми помага.“

Жан-Луи Мартен продължи още дълго да се рови из сайтовете, посветени на мозъка и на последните открития в областта на неврологията. Скоро обаче забеляза, че извън модерните системи на изследване с помощта на образи (спектрография с инфрачервени лъчи, компютърна томодензитометрия, магнитно-ядрен резонанс, позитронна томография), като цяло неврологията не бе напреднала кой знае колко. Присажданията на неврони от зародиши бяха многообещаващи, но в най-добрия случай бяха нужни поне пет години, за да се видят резултатите. Ежедневно откриваха нови хормони, но без практическо приложение.

Всъщност като че ли информатиката допринасяше най-съществено за опознаване на функциите на човешкия мозък. Мартен си отбеляза, че всяка новосъздадена машина служи за анализ на мозъка.

След като изобретил часовника, човекът веднага го сравнил с мозъка. Когато изобретил парния двигател, отново сравнил мозъка, този път — с двигателя. След откриването на изчислителните машини изследвал мозъка, както би изследвал изчислителната машина. След откритието на холографията съпоставил паметта с холографския образ. По-късно се появил компютърът. На всяко поколение все по-съвършени чипове отговаряли все по-интелигентни програми, способни да правят много сложни изчисления.

Докато асимилираше гореизложените факти, Атина запази мълчание, но той знаеше, че тя споделя неговата гледна точка. За нея това беше вън от съмнение.

„Компютърът е бъдещето на човешкия мозък.“

52.

Капитан Умберто вдига младата журналистка на рамо и я слага върху една носилка. Завързва я с каиши, след което я покрива с одеяло от глава до пети. Двама мъже я понасят в неизвестна посока.

Вероятно не искат другите болни да ме видят, мисли Люкрес.