Върховната тайна

Като начало Жан-Луи Мартен си смени псевдонима. „Зеленчукът“ бе мъртъв — сега вече нямаше комплекси. Реши да бъде героят от филма на живота си. Да бъде Одисей. Бе дошъл моментът да бъде силен, да бъде господар на мисълта си, господар на мозъка си.

Остави ума си да се понесе из интернет както велик мореплавател се носи по морските течения. Атина беше до него.

50.

Когато отваря очи, Люкрес Немрод забелязва един крак в обувка.

От хлороформа устата й е пресъхнала, езикът — надебелял. Оглежда се и забелязва, че е стегната в усмирителна риза, с ръце в прекалено дълги ръкави, завързани на гърба.

Мишката е в капана.

Мъчи се да се освободи. Оглежда обувката и погледът й се плъзва нагоре по крака, отбелязвайки, че принадлежи на капитан Умберто и че следователно се намира на корабчето „Харон“.

— Умберто! Веднага ме развържете!

Напразно се мята напред-назад, завързана е много здраво.

— Доста се потрудих, докато открия това архаично приспособление в болницата, предприела поход срещу архаизма — въздиша примирено Умберто, поглеждайки я най-сетне в лицето. — Наложи се да пообиколя битпазарите. Много е практично, не намирате ли?

Люкрес хвърля поглед през илюминатора и вижда, че са поели курс към Леринските острови. Отново прави опити да се освободи.

— Пуснете ме!

Блъска с рамо стената.

— Успокойте се или ще бъда принуден да ви направя успокоителна инжекция. Отиваме в болницата и всичко ще се оправи.

— Аз не съм луда.

— Знам. Всички го твърдите. Питам се дали именно това твърдение не позволява веднага да бъдат разкрити душевноболните.

Той се разсмива.

— Лудият сте вие! Незабавно ме върнете обратно в Кан. Давате ли си сметка какво правите?

— Мъдрецът ли сънува, че е пеперуда, или пеперудата сънува, че е мъдрец?

Бившият неврохирург запалва лулата си и пуска няколко гъсти облачета дим.

— Освободете ме! — заповядва тя.

— Свободата е само представата, която си създаваме за нея.

Той пришпорва двигателя на „Харон“, за да стигнат по-бързо на остров Света Маргарита, който се очертава на хоризонта.

— Умберто! Вие ме нападнахте в моргата, нали?

Морякът не отговаря.

— Понякога Харон стъпва на брега в качеството си на представител на единия свят в другия.

— Митичният Харон е изисквал една златна монета, за да ви преведе през Ахерон. Какво ще кажете за хиляда евро, за да ме върнете на пристанището?

— Съществуват по-силни мотивации от парите. Забравяте, че бях лекар, преди да изпадна до бездомник.

— Ако не ме освободите незабавно, ще подам оплакване и рискувате да си навлечете неприятности със съдебните власти.

— За да го направите, ще трябва първо да се свържете с адвоката си. Съжалявам, номерът с моркова не минава, номерът със сопата — също.

— Нямате право да ме отвличате. Аз съм журналистка. Не знам дали си давате сметка…

— Не, госпожице Немрод, не си давам сметка. Галантността, изисканите маниери, страхът от чуждото мнение и какво ще пишат за мен в пресата — никак не ми пука за тия неща. Не знаете какво е да си бездомник.

— Длъжни сте да ме върнете обратно! — заповядва тя с глас, нетърпящ възражение.

Приканване, заповед, създаване на чувство за вина, трябва да пробия предпазните му механизми.

— Това е ваш дълг!

Той прехвърля голямата си лула от морска пяна в другия ъгъл на устата си.

— Спомням си един експеримент, свързан с „дълга“, за който току-що споменахте, проведен през 50-те години от професор Стенли Милгръм16. Той подбрал група доброволци сред студентите. Разрешено им било да подлагат на токови удари друг доброволец, когато дава грешен отговор на най-обикновени въпроси, свързани с имената на столици и реки. Имали право да увеличават силата на тока при няколко последователни грешни отговора. Експериментът целял да установи докъде може да стигне обикновеният човек в измъчването на ближния си, когато то му е позволено от официална инстанция. Всъщност токовите удари не били истински, били ангажирали актьори, които да имитират болка. Тъй или инак, осемдесет на сто от доброволците приложили токови удари с мощност, стигаща до четиристотин и петдесет волта, което е смъртоносно за човешкия организъм. Ето защо не желая да ми говорите за „дълг“. Не изпитвам никакво чувство за дълг нито към родината си, нито към семейството си, нито към когото и да било.

Да опитам отново. Как да го накарам да се ядоса?

Рови из паметта си, за да си припомни нещо от биографията му.

Бил е неврохирург. Оперирал е майка си. Неуспешно. Създал си е чувство за вина. Създали са му чувство за вина. Колегите.

— Подиграваха ли ви се в болницата след неуспешната операция?

— И този номер няма да мине. Не тая никакво лошо чувство към персонала на болницата. Нека да ви припомня, че те ми осигуриха работа.

— Ясно. Ще ме изнасилите.

Той свива рамене.

— Много ми харесвате, безспорно, но съществуват по-силни мотивации от секса.

— Алкохолът, наркотиците?