Върховната тайна

Отгатва, че носачите изкачват стълбища, движат се по коридори. Накрая отмятат одеялото. Един мъж я опипва, открива мобилния й телефон и бележника със записки в джоба, който специално бе поръчала да пришият. Преглежда бележника от кора до кора. Сетне преписва в една тетрадка телефонните номера, запаметени в телефона. Една тогава дава знак на другите да я отнесат. Вкарват я в някаква стая, отвързват ръцете й. Вратата се затваря след тях.

Стаята е празна, има само едно желязно легло, занитено за стената, с дръжки, през които да преминават колани, и по средата — тоалетна чиния с педал. Стените са шумоизолирани с кремав пухкав плат. Срещу нея се откроява прозорче, през което се виждат камера и компютърен екран.

Люкрес се освобождава от усмирителната риза и с облекчение протяга ръце. Пурпурната й ламена вечерна рокля, мрежестите чорапи и обувки с високи токчета не се вписват в обстановката. Сяда върху капака на тоалетната и изува обувките си. Разтрива пръстите си през чорапите.

Неочаквано компютърният екран светва и на него се изписва следното изречение:

„Защо разследвате случая с Финшер?“

Камерата задейства един червен бутон под екрана, за да покаже, че е включена.

— С кого говоря?

„Въпросите задавам аз. Отговорете.“

— Ако не отговоря?

„Искаме да знаем защо разследвате смъртта на Финшер. Какво ви каза Джордано по телефона?“

— Каза ми, че Финшер умрял от любов, но фактът, че изпратихте Умберто, за да убие патолога, както и моето отвличане, ме карат да мисля обратното. Благодаря за информацията. Сега вече нямам никакво съмнение, че става дума за убийство.

Удря с юмрук по стъклото, но то е много дебело и успява само да натърти ръката си.

— Нямате право да ме задържате против волята ми! Изидор сигурно вече ме търси. Така или иначе, вече изпратих началото на разследването до вестника ми и те ще го публикуват, ако нямат новини от мен. Тоест, имате интерес да ме освободите.

Екранът на компютъра проблясва.

„С кой друг говорихте?“

— Вие ли убихте Финшер?

„Не вие задавате въпросите.“

Безсилни са срещу мен.

Камерата се настройва и окото й се затваря, докато обективът се насочва към лицето на младата жена, за да го покаже в едър план.

Притеснявам ги. Значи, козовете са в мои ръце. Не трябва да изглеждам впечатлена.

Засилва се и ритва със страхотна сила прозорчето. Не преследва никакъв ефект, освен да предизвика оглушителен шум като от експлозия и да изрази решимостта си.

„Успокойте се. Докато станете по-разговорчива, ще стоите затворена в тази кабина. Чували ли сте за сетивна изолация? Най-ужасното нещо, което може да се случи на човешкия мозък. Нищо за ядене, нищо за гледане, нищо за слушане, нищо за четене — пълен глад във всяко отношение. Ние непрекъснато получаваме информация посредством сетивата си и това ни доставя удоволствие. И най-незначителният дразнител очарова мозъка ни, защото му дава занимание. В нормалния живот влизаме в съприкосновение с хиляди дразнители. По отношение на сетивните дразнители сме като разглезените деца, но не си даваме труда да го осъзнаем. Но ако този безкраен приток, който приемаме за даденост, секне, изпадаме в дълбоко объркване. Надявам се да не ви подлагаме на подобно лечение прекалено продължително и много скоро да се покажете по-отзивчива. Ще се убедите сама колко силно дестабилизира пълният покой, при положение, че основното ни състояние в света, в който живеем, е трескавата възбуда.“

Нов ритник в стъклото. Започва да рита равномерно, като дървосекач, който, удряйки с брадвата на равни интервали, се надява дървото да се предаде.

— Нямате право!

„Така е. Ако знаехте само колко съжалявам, че съм принуден да го сторя.“

Тя спира и доближава лицето си на няколко сантиметра до прозорчето и до обектива на камерата.

— Чуден човек сте вие. Криете се зад екрана и чувствам, че сте притеснен. От мен ли се притеснявате? Или от факта, че сте принуден да ме подлагате на изпитания? Човек би казал, че у вас съжителстват няколко личности едновременно.

Да не съм пасивната страна. Да запазя инициативата.

Докато до този момент отговорите се изписваха почти автоматично след нейните думи, последният малко се позабавя.

— С кого говоря? — нервира се Люкрес.

Пак отстъпва леко и отново удря с юмрук по стъклото.

— Кой стои зад прозорчето? КОЙ?

В този миг на екрана се изписва:

„Ако един ден някой ви попита, кажете, че името ми е… Никой.“

След това стаята потъва в мрак.

53.

Жан-Луи Мартен започна да играе електронен шах и бързо разбра, че компютърът е надминал човека благодарение на изчислителните си способности.

Анализира партията от май 1997 г., когато Гари Каспаров бе победен с три на две от Дийпър Блу в нюйоркската зала „Милениум“.17

Този ден изгубихме основно сражение. Най-силният играч на планетата не успя да победи машината.