Върховната тайна

Стаята се облива в светлина, екранът — също.

„Решихте ли най-сетне да говорите?“

— Открих кой сте. Вие сте компютър. Затова разговаряте посредством екрана. Всъщност не съществувате истински. Вие сте само една машина, която повтаря предварително въведени думи.

„Не.“

— Покажете се тогава. Освен ако сте прекалено чудовищен, за да ми се представите. Сигурна съм, че не сте човешко същество, впрочем не се изразявате като човек. Мислите като машина.

Нападението е най-добрата защита. Дори затворена в шумоизолирана стая, дори изправела пред компютър, тя не забравя, че всъщност са два мислещи интелекта, и е решила, каквото и да се случи, да не бъде губеща.

— Вие сте машина. Доказателството е, че ако бяхте човек, щяхте да почувствате моя чар.

Казвайки това, тя леко се навежда към камерата, за да се види бюстът й, подчертан от сутиен с подплънки.

Да видим как реагира на седмата мотивация.

„Наистина сте много хубава.“

Изглежда започваше да се оправдава. Като че се страхуваше да не го вземат за Дийп Блу IV.

— Вие сте жалка купчина желязо, натъпкана с твърди дискове, с платки, с транзистори. Силицият е лишен от либидо!

„Аз съм човек.“

— Вие сте Никой. Вече ми го казахте.

„Аз съм Никой… но все още съм човек.“

— Добре тогава, покажете се да ви видя, да ви пипна. Ако дойдете да си поговорим очи в очи, ще ви кажа всичко, което искате да знаете. Обещавам!

Тишина.

„Вие не сте в състояние да налагате условия.“

— Страх ви е, нали?

„Важното е не кой съм аз, а коя сте вие. Вие сте журналистка. Отначало се вмъкнахте тук тайно. Да събирате сведения за нас. Искам да разбера докъде сте стигнали и с кого сте разговаряли. Не бързам за никъде. Ако не искате да ни помогнете, ще останете тук дни, седмици, може би дори месеци. Има опасност да загубите разсъдъка си.“

Тя долепя лице до стъклото, като че ли иска да види обектива на камерата, която я следи.

— Така или иначе, не съм особено разсъдлива. Мисля, че ако пресметнем, ще се окаже, че съм на 12% самовлюбена, на 27% тревожна, на 18% шизоидна, на 29% комедиантка, на 14% пасивно-агресивна, а и отскоро отново пропуших.

Тя издишва по посока на обектива, стъклото на прозорчето се изпотява и става матово.

„Поздравявам ви, че успявате да се шегувате в това положение. Не вярвам обаче, че ако ви подържим затворена тук за по-дълго време, ще сте толкова нагла. Оставям на вас да изберете.“

Тя се провиква:

— Хей, Дийп Блу IV, каква е мотивацията ти?

Светлината угасва. Никаква картина. Никакъв звук. Само лека миризма на пот. Нейната собствена.

57.

Благодарение на гигантската мрежа интернет Жан-Луи Мартен пътуваше виртуално по целия свят, четеше научни статии, книги, дисертации, гледаше репортажи, слушаше интервюта.

Съсредоточи се в търсенето и най-голямото му желание бе да попадне на някое изключително откритие. Нещо ново, още по-впечатляващо от последното поколение компютри с изкуствен интелект.

Изпитваше странно чувство на опиянение от достъпа до толкова много знания. Едно време цензурата орязваше интересните информации, в наши дни самата лавина от информация има същия ефект. Изобилието от информация убива информацията.

Той обаче се радваше на помощта на Атина, която подбираше за него най-интересните сайтове. Освен това не бързаше за никъде.

Знаеше, че в някое ъгълче на огромната база образи и данни в интернет все трябваше да има нещо непознато за Финшер, с което да го впечатли. И продължи да търси.

До деня, в който вниманието му бе привлечено от странен експеримент, проведен през 1954 г. в една лаборатория в САЩ.

Неуспешен експеримент. Както гласи законът на Мърфи, великите открития се правят по погрешка. Впоследствие изследователите измислят така нареченото логично разсъждение, довело до откритието. Така създават собствените си легенди.

В онзи случай една грешка довела до истински странно откритие. Повече от странно. Смущаващо. Повече от смущаващо… Може би решаващо. Защо никога не бе чувал за него?

Жан-Луи Мартен проведе собствено разследване и откри обяснението.

Изобретателят се уплашил от значението на откритието си и предпочел да го потули.

Колко жалко! И колко вълнуващо, че е осъзнал действителното му значение. Същото чувство, което би изпитал някой хищник, натъкнал се на завързана, пасивно очакваща го плячка, която никой друг хищник не си е дал труда да разкъса.

Умът на Жан-Луи Мартен изпитваше глад, затова се нахвърли върху плячката и я изяде. Храносмилането му отне много време.

След като натрупа достатъчно информация относно този изключителен експеримент, той я систематизира в отделна папка. Как и защо се бе случило. Какви изводи се налагаха. Как да се приложи, за да се продължи нататък.

След като допълни данните, грижливо ги съхрани в отделен документ в компютъра.

Остана само да се даде име на откритието, понеже неговият автор не си бе дал труда да го стори. Без капка колебание Жан-Луи Мартен го кръсти „Върховната тайна“.

Доста претенциозно, вярно, но не без основание, предвид на безкрайните възможности, които разкриваше.