Разправяха, че щяло да бъде фантастична партия. От съседния Младежки дом на културата бяха изоставили заниманията си по плетене на дантели, грънчарство и кошничарство, за да проследят как ще се развият нещата.
Дори най-силните играчи, включени в класациите, не бяха виждали подобно чудо.
Мъжът с очила с рогови рамки беше наистина впечатляващ. Не само победи с лекота всичките си противници, ами започна партията срещу най-добрия от клуба с напълно непознат ход — с пешка, поставена пред тура.
Най-интересният ход за начало на партия. Беше наредил фигурите си странично, придвижвайки ги като челюсти на клещи, които постепенно затваряха противниковите войски в средата на дъската.
Буквално обсаждаше седящия насреща му, като непрекъснато правеше пробиви в защитата му.
Играеше рисково, даваше превес на изненадата. Готов беше да пожертва важни фигури, само за да попречи на противника си да изиграе предвидения ход. И успяваше.
В центъра на шахматната дъска бяха останали само царят и една напълно обкръжена пешка.
Най-добрият клубен играч — възрастен българин с непроизносимо име, бивш шампион в родината си, положи царя си в знак на капитулация.
— Как се казвате? — попита той.
— Финшер. Самюел Финшер.
— Отдавна ли играете?
— Започнах да се занимавам сериозно преди три месеца…
Мъжът го изгледа невярващо.
— … но по професия съм невропсихиатър в болницата „Света Маргарита“ — додаде той, като че ли това обясняваше победата му.
Възрастният шахматист се мъчеше да отгатне.
— Затова ли правехте такива „луди“ ходове?
Играта на думи разведри обстановката и двамата си стиснаха ръцете. Българинът го прегърна и го потупа силно по гърба. Както го държеше за лактите, той го огледа и забеляза белега на челото му. Прокара пръст по него и попита:
— От войната ли е?
123.
„София-Антиполис“. Бетонни сгради се извисяват сред гора от пинии на няколко метра от морето. Тук постепенно са се появили високотехнологични предприятия, за да могат техните творчески кадри да се възползват от идиличния декор. Сред гората от антени, които изпращат сигнали на международните конференции, са построени плувни басейни и тенискортове.
Предприятията са създали и университет, от който да си доставят свежи мозъци. Както и училище за даровити младежи. Остава само да направят детски градини за гении, за да се затвори кръгът.
Училището за даровити младежи гъмжи от стеснителни и самотни ученици, които вече мечтаят за Университета по информатика. Той не се отличава от останалите здания. Огромните му прозорци гледат към морето, за да предложат на студентите възможно най-пленителната панорама.
Директорът на заведението посреща двамата журналисти.
— Не задържахме Дийп Блу IV, защото имаше нужда от прекалено специфични програми. Дарението на американската компания се оказа нож с две остриета. Дарявайки ни компютъра, те ни задължаваха да купуваме само техни програми. Поради това бързичко се освободихме от него.
— Включихте ли го изобщо?
— Да, разбира се.
— Не ви ли се струваше малко странен?
— Какво разбирате под „странен“?
Люкрес решава да кара направо и излага целта на посещението им.
— Разследваме престъпление. Може би компютърът знае някои неща…
Директорът пренебрежително повдига рамене.
Недоверчиво оглежда посетителите.
— Как се казваше вестникът ви? „Съвременен часовой“? Интересно, винаги съм го смятал за сериозно списание. Не, съжалявам, категоричен съм — компютрите не могат да бъдат надеждни свидетели! Във всеки случай, функцията „запаметяване“ на звук или на образ не може да се задейства от „волята“ на машината.
Завежда ги в компютърната зала на Математическия факултет и им обяснява, че точно тук се работи с последните програми, предназначени за изкуствения интелект, и че в момента — лично той може да им гарантира — извън рекламните трикове на компютърните фирми не съществува никакво изкуствено съзнание. Впрочем подобен израз не означава нищо конкретно.
— Компютърът никога няма да достигне човека, защото е лишен от творческа чувствителност — твърди директорът в разрез с теориите на Мак Инли.
— Ами това?
Изидор посочва календар на фирма за компютърна графика. Всеки месец е представен от сложни геометрични фигури във формата на главозамайващи розетки — спирали от многоцветни дантели.
— Това са картини, получени чрез фрактални образи. Математическите функции, генериращи тези дантели, са открити от французина Беноа Манделбро. Особеността им се състои в това, че уголемявайки образа, откриваме един и същ мотив, който се повтаря до безкрайност.
— Колко е красиво! — казва Люкрес.
— Красиво е, но не е изкуство! Това са мотиви, създадени от „организираната случайност“.