Върховната тайна

Крис Мак Инли ги повежда към кабинета си. Стените са покрити с големи екрани с течни кристали, през които преминават залите на Лувъра и показват по една картина на всеки пет секунди. Над фотьойла са залепени афишите от турнирите на Дийп Блу — първия игрален компютър, предизвикал на дуел прочутите гросмайстори на шахмата. Вляво — афиш на наследника му Дийпър Блу, или Дийп Блу II, победил Гари Каспаров, и отдолу, поставена на етажерка — купата с надпис Световен шампион по шахмат. После идва ред на Дийп Блу III, който е играл срещу Леонид Камински, и купата, доказваща победата на компютъра.

— Седнете. Дийп Блу IV е уволнен. Той загуби. Зле представи работодателите си. При нас нещата са като при коридата. Губещият няма право на втори шанс.

— При коридата, ако победителят е бикът, и на него не се дава втори шанс — напомня Изидор.

Мак Инли машинално им подава посребрената си и релефно отпечатана визитна картичка.

— Правилно. Дийп Блу IV ни направи за смях пред целия свят. Ръководителят на проекта беше освободен, а ние се освободихме от машината. Едно от ръководните правила на компанията е: „Неудачниците намират причини. Успяващите намират начини.“

Девизът наистина е окачен над бюрото му.

— Всъщност това не беше отговорно „същество“ в истинския смисъл на думата.

Американският технократ прави лека гримаса.

— При всички положения, дори да беше спечелил, пак щеше да бъде изхвърлен. Информатиката се развива с такива бързи темпове, че едва приключил партията, Дийп Блу IV щеше вече да е остарял. В момента приключваме с последните настройки на Дийп Блу V, който, както вероятно сте узнали от вестниците, скоро ще се изправи пред настоящия световен шампион. Той е нашият последен гладиатор.

Той подава на двамата журналисти рекламна брошура на плътна гланцова хартия.

— До каква степен тези машини са способни да мислят? — осведомява се лукаво Изидор.

Мак Инли пуска личния си компютър с широк плосък екран, като че иска да провери пощата си, докато разговаря с двамата журналисти. Влиза в една информационна банка, откъдето може да получи сведения за своите събеседници. Открива, че мъжът е пенсиониран журналист, а девойката — обикновена нещатна сътрудничка. Единствено заради нея решава да се постарае. Изпъва се назад във фотьойла си и заявява с професорски тон:

— Тези неща са относителни. Колкото и да са сложни, компютрите все още не могат да мислят като нас. Според вас, ако обединим всички електронни апаратури, компютри и всякаква друга подобна техника по целия свят, на колко човешки мозъка ще съответстват те?

— На десет милиона? На сто милиона?

— Не. На един.

Двамата журналисти се опитват да схванат.

— Да, така е… Един човешки мозък разполага с толкова връзки, с колкото разполагат всички машини на планетата. Предполага се, че в един-единствен човешки мозък има двеста милиарда неврони, тоест, точно толкова, колкото звезди наброява Млечният път. Всеки неврон може да има до хиляда връзки.

Разяснението кара двамата журналисти да се замислят.

— Следователно хората са непобедими.

— Не е толкова просто. Ние мислим бавно. Един нервен импулс се придвижва с триста километра в час. Един компютърен сигнал хвърчи хиляда пъти по-бързо.

Люкрес вади бележника си и записва цифрата.

— Значи компютрите са по-силни от нас…

— Не е толкова просто. Ние компенсираме относителната „бавност“ на мисълта ни с „множественост“. Извършваме стотици операции в секунда, докато компютърът извършва в най-добрия случай едва десетина.

Люкрес задрасква цифрата.

— Значи те са по-слаби от нас.

Мак Инли отваря на екрана пред себе си творческата биография на младата жена и немалко снимки, които изважда от различни административни служби.

— Би могло да се каже. Но при нас броят на връзките се увеличава от знанията. Колкото повече храним мозъка, толкова по-силен става той.

— Значи човекът винаги ще превъзхожда компютъра.

Той изразява несъгласието си с жест.

— Не е толкова просто. Защото човешките знания се удвояват на всеки десет години, а мощността на компютрите се удвоява на всеки осемнайсет месеца. Интернет мрежата пък се удвоява всяка година.

— Значи времето играе за тях и накрая все пак ще ни победят — отбелязва Люкрес.

— Не е толкова просто. Понеже не могат да преценяват достатъчно добре значението на информацията, да я степенуват по важност, те събират повече информация от нас, но по-зле филтрират полезните данни. Губят много време да обмислят лишени от интерес неща, докато ние подбираме само важните елементи. При шахмата например компютърът опитва хиляди ненужни комбинации, докато човекът избира веднага трите най-добри.

— Значи… човекът… винаги ще…