Вроден порок

От време на време някой отпред даваше мигач за надясно и плахо се отделяше от редицата, за да намери пътя си навън от магистралата. По-големите знаци за изходите отгоре бяха напълно невидими, но в някои моменти по-малките долу на самия път се виждаха точно там, където изходното платно започваше да се отлепя от главното. Така че човек винаги трябваше да вземе решение в последната възможна минута.

Док си каза, че ако пропусне изхода за Гордита Бийч, ще свие в следващия, чийто знак успее да разчете, и оттам ще намери пътя си обратно по обикновените улици. Знаеше, че при „Роузкранс“ магистралата прави рязък завой на изток и че в един момент при булевард „Хоторн“ или при „Артезия“ ще успее да избяга от мъглата, освен ако тази вечер тя не се разпростреше още повече и не покриеше целия регион. Ако това се случеше, може би тя щеше да се задържи с дни, а той — да продължи да кара покрай Лонг Бийч, през Ориндж Каунти и Сан Диего, през граница, на която заради мъглата няма да се знае кой е мексиканец, кой е англосаксонец, кой изобщо е. Преди това обаче имаше вероятност да му свърши газта и да се наложи да се отдели от кервана, да отбие край пътя и да изчака. Онова, което щеше да се случи, каквото и да беше то. Например някой забравен джойнт да се материализира в джоба му. Някое магистрално ченге да дойде и да реши да не го тормози. Някоя развълнувана блондинка в стингрей да спре и да му предложи да го закара донякъде. Мъглата да се разсее и този път да се окаже, че под нея се е криело нещо ново.