Вроден порок

— Значи… вие пак…

— Ох, ами ще видим.

— Жестоко.

— Ще ходим и до Хаваите другия уикенд.

Док се сети за съня си.

— С кораб ли?

— Ще летим с „Кахуна Еърлайнс“. Кой е получил билети отнякъде.

— Гледайте да не чекирате много чанти.

— Ето го, прибира се. Давам ти го да си поговорите. Обичаме те.

Чуха се звуци, от един момент нататък по-скоро дразнещи, от продължително целуване и накрая Кой каза:

— Вече официално не се водя в ничия платежна ведомост, човече. Бърк Стоджър се обади лично да ми каже. Стигна ли до концерта снощи?

— Не, и братовчед ми Скот ще е бесен. Просто забравих. Ама чух, че си бил номер едно.

— Имах няколко дълги сола на Steamer Lane и Hair Ball, както и в поздрава за Дик Дейл.

— И дъщеря ти сигурно си е изкарала добре.

— Човече, тя… — и той замлъкна. Док го слуша как диша известно време. — Нали знаеш какво казват индианците. Спасиш ли живота ми, ще трябва да…

— Да, да, това го е измислил някой хипар. Ти сам спаси живота си, Кой. Сега върви да го живееш.

И затвори.

Двайсет и едно

Когато трагически и твърде късно в края на последната четвъртина стана ясно, че „Лейкърс“ ще загубят седмия мач от финалите от „Никс“, Док се замисли с кого се беше обзаложил за това и на колко точно, а после и за десетте хиляди долара, от тях пък — за всеки, на когото дължеше пари, в това число, спомни си, вече и Фриц, и затова изгаси телевизора, реши да повози малко разочарованието си, качи се в дарта и потегли към Санта Моника. Когато пристигна в „Готча!“, един-два прозореца все още светеха. Обиколи отзад и почука на вратата. След малко тя се отвори с няколко сантиметра и отвътре надникна хлапе с много къса коса. Това трябваше да е Спарки.

И наистина беше.

— Фриц каза, че ще наминеш по някое време. Влизай.

В компютърната стая беше лудница. Всички ролки се въртяха, мониторите бяха два пъти повече, отколкото си спомняше, и работеха до последния, имаше и поне дузина телевизори, всеки включен на различен канал. Звукова система, която вероятно беше задигната от някой киносалон, дънеше Help Me, Rhonda, а на мястото на старата кафемашина в ъгъла сега седеше гигантски италиански модел, покрит с тръби, кранчета, датчици и достатъчно хром, че да я подкараш бавно по който и да е булевард в Източен Ел Ей и никой да не й обърне внимание. Спарки отиде до една клавиатура и въведе серия от команди в странен код, който Док се опита да разчете, но не успя, а кафемашината започна да… не точно да диша, ами да насочва хода на парата и водата някак решително.

— Къде се изгуби Фриц?

— Някъде в пустинята е, гони измамници. Обичайното.

Док извади един джойнт от джоба на ризата си.

— Нещо против да, ъъъ…

— Нищо — без да надхвърля минимално необходимата любезност.

— Ти не пушиш ли?

Спарки сви рамене.

— По-трудно ми е да работя така. Или просто съм от онези хора, които не трябва да вземат наркотици.

— Фриц каза, че след като е прекарал известно време в мрежата, се е чувствал сякаш е вземал психеделици.

— Той също така си мисли и че АРПАнет е взела душата му.

Док се замисли.

— Прав ли е?

Спарки се загледа намръщено в далечината.

— Системата няма нужда от души. Тя въобще не работи на този принцип. Даже онова нещо с навлизането в личния живот на другите, сещаш се, нали? То изобщо не е някакво източно пътешествие към дълбините на колективното съзнание. Става дума единствено за намирането на работи, дето хората си мислят, че не можеш да намериш. Освен това се развива с нечовешка скорост, в смисъл, колкото повече узнаваме, толкова повече знаем, че знаем, с всеки ден се променя, и то видимо. Ето защо работя до късно. Така шокът на следващата сутрин е по-малък.

— Леле. Май няма да е зле да понауча нещо за тая работа, че да съм в час.

— Всичко е доста тромаво — той обхвана с жест стаята. — Тук долу, в реалния живот, в сравнение с това, което виждаш в шпионските филми и по телевизията, още сме далеч от онази скорост и капацитет, даже очилата за инфрачервено и нощно виждане, които ползват във Виетнам, са на светлинни години от рентгеновите очила, но нещата се развиват експоненциално и една хубава утрин хората ще се събудят и ще осъзнаят, че са под наблюдение, от което няма как да избягат. Бегълците няма да могат да се чупят повече сигурно защото просто вече няма да има места за бягство.

Кафемашината изригна в шумно изпълнение със синтезирани вокали на Volare.

— Фриц я програмира така. Аз сигурно щях да избера Java Jive.

— Старичко парче.

— Всичко е данни. Единици и нули. Всичко е възстановимо. Вечно е подръка.

— Жестоко.

Кафето не беше зле предвид роботския му произход. Спарки се опита да покаже на Док какво е код.

— О, да бе — спомни си Док тогава, — тази ваша мрежа включва и болници, нали? Например, ако някой е отишъл в спешното, можеш ли да му провериш състоянието?

— Зависи къде е.

— Вегас?

— Може би евентуално през университета на Юта, нека да видя. — Настана суматоха от пластмасови перкусии и зелени извънземни глифове на екрана и след малко Спарки продължи: — Излиза ми „Сънрайз“ и „Дезърт Спрингс“.