Вроден порок

И наистина беше внушителният Си. Си. Чатфилйд ин проприа персона. Който на всичкото отгоре хвърляше многозначителни погледи към Санчо. Санчо спря да пее и му махна.

— Не знаех, че и ти си почитател на Шърли Темпъл, Смилакс — избумтя Си. Си. над това, което, за щастие, не беше канеща се да си ходи тълпа. — Когато приключиш с клиента си, ела при мен. Искам да обсъдим идеята ти за Ем Джи Ем.

— Не си му казал — рече Док.

— Ами то си плачеше за публичен иск — възрази му Санчо. — Ако не го направим ние, ще е някой друг. Помисли само какъв потенциал има това. Всяко студио в града е уязвимо. Братята Уорнър! Представи си, че събереш достатъчно гневни зрители, които не искат Ласло и Илза95 да се качват заедно на самолета. Или пък искат Милдред да удуши Вида96 накрая, както прави в книгата. А и…

— Ще ти се обадя скоро — Док потупа възможно най-внимателно Санчо по рамото и си тръгна от „Линус“.

Работният ден в енергийния кабинет на доктор Тюбсайд вървеше към края си. Петуния, направо неотразима в бледолилаво, интимничеше тихичко с дългокос по-възрастен господин с тъмни очила.

— О, Док, май не съм те запознавала със съпруга си? Това е Дизи. Скъпи, това е Док, за когото съм ти разказвала.

— Братко — Дизи бавно подаде ръка, чиито пръсти бяха осеяни с мазоли от свирене на бас-китара, и миг по-късно двамата с Док вече бяха потънали в дълбоко здрависване, пълно с елементи от Виетнам, от редица щатски затвори, както и от братски организации, които лепят обявите за ежеседмичните си срещи в покрайнините на града.

Доктор Тюбсайд дойде при тях от задния кабинет и връчи на Петуния голямо шише с хапчета.

— Ако наистина ще продължаваш с тази вегетарианска диета — всяка натъртена дума бе съпроводена от раздрънкване на хапчетата в шишето, — ще имаш нужда и от добавки, Петуни-я.

— Имаме новина, Док — каза Петуния.

— Позабременяла е — обясни Дизи.

Док направи бърза проверка на степента на грейналост на лицето й и усети как по неговото се разлива глупава усмивка.

— Ти да видиш. Мислех си, че всичко тук сияе така, защото съм пушил. Поздравления, пичове, това е прекрасно.

— С изключение на този лудак тука — каза Петуния, — който сега си мисли, че трябва да ме кара и взема от работа. Точно това ми трябва, изтрещял шофьор. Свали ги тези очила, скъпи, нека всички видят на какви обороти се въртят очните ти ябълки.

Док тръгна нагоре.

— Изгаси лампите и заключи! — извика доктор Тюбсайд.

— Винаги го правя — отвърна Док. — Стара рутина.

От другата страна на прага, разтворена като ветрило, лежеше пощата — основно менюта за доставка на пица, но един разкошен плик със златист релеф хвана окото на Док. Той разпозна псевдоарабския шрифт на казиното „Кисмет Лаундж“ в Северен Лас Вегас.

Първото нещо, което видя в плика, беше чек за десет хиляди долара. Изглеждаше си истински. „След обстоен анализ, пишеше в прикрепеното писмо, по време на който се консултирахме с най-добрите — и по съвпадение най-скъпоплатените — правни, психологически и религиозни експерти, установихме, че Майкъл Закъри Улфман е бил в действителност отвлечен против волята му и точно като извънземните от намиращата се в близост Зона 51 неговите похитители остават извън обсега на обикновените правни мерки. Приложената сума отразява предложения от нас курс на залагане от 100 на 1, макар че линиите на залагане в някои казина на юг оттук вероятно биха предложили много по-голяма печалба. Такъв ви бил късметът, господин Големи облози!

Очаквайте още писма от нас, включително ексклузивна покана за празненството по случай откриването на новото и абсолютно реконцептуализирано бар-казино «Кисмет» в някой момент през 1972-ра. Ще се радваме да ви видим отново. Благодарим ви за нестихващия интерес към «Кисмет».

Сърдечно ваш, Фабиан П. Фацо, Главен оперативен директор, «Кискорп».“

Телефонът „Принцеса“ иззвъня отново и този път беше Хоуп Харлинджън.

— Бог да те благослови, Док.

— А? Да не съм кихнал?97

— Сериозна съм.

— Не бе, наистина. Щото понякога забравям кихнал ли съм, или не съм? И после трябва да питам хората. Много е конфузно.

Настъпи кратко мълчание.

— Да върнем лентата назад — каза тя. — Ти ли пъхна пропуските под вратата ми?

— Не. Какви пропуски?

Явно някой бе дал на нея и Аметист пропуски за бекстейджа на масивния Сърфаделик Фрийк-ин в парка „Уил Роджърс“ снощи.

— Леле, как можах да го пропусна това? „Биър“, бандата на братовчед ми, щяха да подгряват за „Дъ Бордс“.

— „Биър“? Наистина ли? Док, те бяха нереални. В смисъл те са следващите „Дъ Бордс“.

— Скот страшно ще се зарадва, като му го кажа. Аз не знам дали съм толкова ентусиазиран. Кой свири ли?

— Той се върна, Док, наистина е жив и се върна и съм на седмото небе по двайсет и четири часа в денонощието, и изобщо не знам на какво да вярвам.

— Как е… забравих й името?

— Още спи. В последно време не е много на себе си. Не мисля, че още е свързала нещата във връзка с Кой. Но непрекъснато се присеща за това как снощи Кой грабна баритон-сакса, взе микрофона от стойката, приближи го до камбанката на саксофона и го наду. Тя направо полудя. А той натрупа страшно много точки.