Вроден порок

— Интересното е, че ти винаги досега си говорела като най-голямата й почитателка.

— Виждали ли сте се с онази красавица Шаста Фей Хепуърт наскоро?

— Видяхме се един-два пъти. — Не беше голяма драма, та затова добави: — Тя се върна да живее на плажа.

— Може да е пръстът на съдбата, Лари.

— Може би пък да има нужда от почивка от филмовия бизнес, мамо.

— Е, и по-зле можеше да е. — Док винаги усещаше, когато майка му прави нарочна пауза. — А и се надявам, че ти стоиш далече от неприятностите.

От известно време Лео ги слушаше от другия телефон.

— Айде пак се почва.

— Исках само да му кажа…

— Тя мисли, че продаваш трева, и иска да си купи, но я е срам да те пита.

— Лео, кълна се… — донесоха се звуци от бързи крачки и блъскане.

— Да се обаждам ли на отряда за борба с безредиците?

— Ей, няма да се откаже, бе — каза Елмина. — Помниш ли приятелката ни Ориол, която е учителка в началното? Оня ден конфискувала малко трева и решихме да пробваме.

— И как беше?

— Ами, ние нали си следим една сапунка, „Друг свят“. Но този път не можахме да познаем нито един от героите, нищо че всеки ден ги гледаме, в смисъл пак си бяха Алис, Рейчъл, онази Ада, която ми е подозрителна още от „Лятно място“ (1959) и останалите, и лицата им си бяха същите, но работите, дето говореха… някак все казваха нещо друго, освен това имах проблеми с цветовете на телевизора и после Ориол донесе бисквити с шоколадови парченца и почнахме да ги ядем, без да можем да се спрем, и докато се усетим, „Друг свят“ беше преминал в някаква игра и тогава влезе баща ти.

— Надявах се да е останал малко коз, но онези двете бяха изпушили всичко.

— Кофти — каза Док разбиращо. — Звучиш като ти да си тоя, дето иска да купи трева, татко.

— Всъщност — каза Лео — и двамата се чудехме…

— Братовчед ти Скот ще идва другия уикенд — включи се Елмина. — Ако успееш да намериш, той каза, че с радост ще ни донесе.

— Няма проблем. Само може ли да ми направите една услуга?

Елмина протегна ръка през милите телефонни кабели, за да го щипне и потупа по бузата един-два пъти.

— Любимото ми дете! Ще направим каквото кажеш, Лари.

— Недейте, докато гледате внуците, става ли?

— Естествено че няма — изръмжа Лео. — Ние да не сме друсалки.

На следващата сутрин пожарният звънец заби и се оказа, че се обажда Санчо.

— Мисля, че това ще ти е интересно. Информираха ме, че миналата вечер „Златният зъб“ е спряла в Сан Педро и до зори са се случвали някакви работи, и нещата май са взели бърз обрат. Лос федералес говорят нещо за следене и подслушване. Фирмената моторница е на марината и ако караш бързо, ще ни хванеш.

— Тоест навреме, за да те спра, преди да направиш някоя глупост?

— О, и няма да е зле да обуеш нормални обувки за лодка, вместо просто сандали.

Трафикът прояви разбиране и Док завари Санчо в „Линус“ с чаша текила зомби в ръка, но не остана време и той да си поръча, защото телефонът зад бара звънна.

— За теб е, миличък — барманката Мърси подаде слушалката на Санчо, който кимна веднъж, после още един път и след това със скорост, каквато Док никога не го бе виждал да развива, хвърли една двайсетачка на бара и изтича навън.

Док успя да го настигне чак на кея, където Санчо развързваше лодка от фибростъкло с извънбордов двигател, притежание на „Харди, Гридли и Чатфийлд“. Вече бе включил мотора и даже бавно изтегляше съда от кея в мъгла от сини изпарения, когато Док стъпи, олюлявайки се, на борда.

— Я ми обясни пак какво правя на тази бутилка „Клорокс“?

— Изпълняваш ролята на помощник-капитан.

— Като Гилиган? Това значи, че ти… момент… ти си Скипър?

Насочиха я на юг. Гордита Бийч изникна от маранята, нежно олющен от солените бризове, разнебитено градче, покрито с пръски избелели цветове, като люспите боя на някоя забравена от всички железария, а хълмът към Дюнкрест, който на Док винаги и най-вече в нощите на ексцес му се бе струвал стръмен и с наклон, по който рано или късно всички съсипваха съединителите си, докато се опитваха да се измъкнат от града, оттук изглеждаше странно равен, почти никакъв.

Вълните днес бяха чудесни като за тази отсечка от брега. Морските ветрове духаха с по-ниско темпо, сърфистите бяха наизлезли и сега чакаха в редица, поклащаха се нагоре и надолу, бяха — поне в очите на Док — като статуите на Великденския остров, но обърнати на обратно.

През стария бинокъл на Санчо той видя ченге от Калифорнийския магистрален патрул, което гонеше дългокосо хлапе по плажа сред тълпата, излязла да хване малко следобедно слънце. Ченгето беше в пълна мотоциклетна екипировка — ботуши, каска, униформа — беше и сериозно въоръжен, а момчето беше босо, леко облечено и в стихията си. Бягаше като газела, а ченгето подтичваше с мъка по пясъка.

Док си представи как гледа през машина на времето и онова там е Бигфут Бьорнсен в началото на кариерата си като млад полицай в Гордита. Бигфут винаги бе мразил Гордита и нямаше търпение да се махне оттук.