Вроден порок

— Това място е прокълнато още от самото си начало — казваше на всеки, който имаше нерви да го изслуша. — Преди много време тук са живели индианци и са изповядвали култ към наркотиците, пушели са толоаче, татул, с други думи, и халюцинирали, въобразявали си, че се пренасят в други реалности… даже, като се замисля, не са се различавали много от днешните хипиизроди. Вярвали, че гробищата им са свещени портали към света на духовете и че с тях трябва да се внимава. А Гордита Бийч е построен точно върху едно от тях.

От филмите на ужасите, които даваха всяка събота вечер, Док знаеше, че да строиш нещо върху индианско гробище е най-лошият вид карма, макар че предприемачите, понеже са си зли по природа, не мислеха много къде градят, важно за тях беше мястото да е равно и леснодостъпно. Док нямаше да се изненада, ако разбереше, че и Мики Улфман е извършил подобно светотатство, и то неведнъж, и така си е навлякъл проклятие след проклятие върху и без това нещастната си душа.

Трудно откриваеми и неуловими бяха тези индиански духове. Бъхтиш се да ги намериш понякога само за да им се извиниш, а те, невидими като вятъра, само чакат подходящия момент…

— Какво гледаш? — попита Санчо.

— Къде живея.

Заобиколиха нос Палос Вердес и в далечината, тръгнала от Сан Педро, с вдигнати стаксели и кливери, разцъфнала като кубистка роза, се появи шхуната. Лицето на Санчо грейна от чиста несподелена любов.

Док бе виждал „Съхранена“ с вдигнати платна само веднъж преди, по време на трипа, на който го бяха пратили Вехи и Сортилидж. Сега, в малко или много ясно съзнание, забеляза интересна прилика с шхуната в „Морския вълк“ (1941), на борда на която Едуард Г. Робинсън напада и направо смила от бой Джон Гарфилд, крещейки: „Да! Да, аз съм Морският вълк, виждаш ли? Аз съм шефът на този кораб, каквото кажа, това става, дааа… щото никой не може да каже нищо на Морския вълк, ясно ли ти е…“.

— Всичко наред ли е, Док?

— О. Това… на глас ли го казвах?

Понамалиха малко и потеглиха след нея. Скоро на радара се появиха две зеленикави петънца, които с всяко завъртане блещукаха все по-близо, и Санчо включи радиопредавателя. Трансмисията на моменти звучеше като бар в Гордита Бийч в която и да е вечер от седмицата.

— Приятелчетата ти от Департамента по правосъдието — предположи Док.

— Плюс бреговата охрана. — Известно време Санчо гледа шхуната през бинокъла. — Видя ни. Съвсем скоро… да. Пушек. Превключва на дизелово. Е, дотук бяхме.

Миг по-късно гледаха към задницата, или както Санчо обичаше да я нарича — опашката на патрулния катер, който преследваше „Златният зъб“ със същата скорост, а не след дълго Санчо и Док бяха настигнати от съда на правосъдния департамент. Млади адвокати в удивителни шапки замахаха с ръце, стиснали кутийки бира, и започнаха да викат. Док видя поне половин дузина сладурани в бикини, които подскачаха напред-назад по палубата. „Кей Ейч Джей“ беше усилено до дупка и в момента вървеше надъхващият революционен химн на Тъндърклап Нюман Something in the Air, на който известен брой служители на департамента и гости на лодката припяваха съвсем искрено — макар че Док беше убеден, че малцина от тях щяха да познаят революцията, когато дойде и им каже здрасти.

— Имаш ли против да поразпусна малко? — каза Док. — Предполагам правната ти фирма не държи риболовни принадлежности на борда.

— Всъщност, ако провериш в онова шкафче… Изръсиха се даже и за ехолот, за да могат да проследяват рибните пасажи. — Санчо включи инструмента и впи очи в дисплея му. Малко след това започна да си мърмори нещо и се пресегна към картата. — Тук има нещо интересно, Док… Според това, виж… под нас няма кой знае колко дъно, само стотици метри дълбини. Но този ехолот… освен ако електрониката му не се е прецакала…

— Санч, чуваш ли нещо?

Отнякъде напред се разнесе ритмичен шепот, който, ако бяха на сушата, щяха да вземат за прибоя. Но толкова навътре в морето беше невъзможно да е той.

— Нещо — каза Санчо.

— Добре.

Звукът се усили и Док започна да отмерва интервалите в главата си. Освен ако от притеснение не броеше прекалено бързо, шепотът, изглежда, беше на всеки трийсет секунди, което обикновено — а случаят не беше такъв — значеше вълни с височина горе-долу същия брой футове. Надигналата се, и то съвсем видимо, вода вече клатеше малката им лодка. Нещо се случваше и със светлината, сякаш въздухът в далечината напред се сгъстяваше от непознати климатични промени. Дори с помощта на бинокъла им бе трудно да не изпускат шхуната от очи.

— Да не би това твое корабче на любовта да се опитва да ни подмами към нещо? — изкрещя Док, все още неизпаднал в паника.

Прибоят — ако нещото изобщо беше това — бе прераснал в оглушителен рев. Зашибаха ги разяждащи пръски солена вода, които влизаха право в очите им. Санчо даде назад и закрещя:

— Какво е това, по дяволите?