Вроден порок

Бащата беше облечен в риза с къси ръкави, която разкриваше, вероятно нарочно, пълното отсъствие на следи от спринцовки. Майката беше сравнително лъскава калифорнийска блондинка, носеше рокля за тенис и пушеше някакви цигари с филтър за бели мацки. Димът непрекъснато влизаше в едното й око, но тя не си направи труда да махне цигарата от устата си. След като съпругът й пренесе наркотика на сигурно в багажника им, тя намигна на Док, дари го с половин усмивка и му подаде тънък пластмасов правоъгълник.

— Какво е това?

— Кредитна карта — обади се дъщерята от задната седалка. — Хипитата не ползвате ли такива?

— Сигурно съм имал предвид защо майка ти ми я дава.

— Не е за теб — каза майката.

Док прие предмета с недоверие. Изглеждаше като нормална карта, макар и издадена от банка, която той не разпозна веднага. След това видя името на Кой Харлинджън, изписано на нея. Съпругът го изгледа с присвити очи.

— Предай му: „Добра работа, добре дошъл обратно в голямото стадо, леки пътища“. „Пътища.“ В множествено число.

— Мисля, че ще го запомня.

Забеляза, че Денис все пак го записва.

Минута или две след като буикът беше потеглил към булевард „Хоторн“, Док видя очукано ел камино, което можеше да е само това на Бигфут, тръгнал бавно по следите им. Звучеше различно. Навярно Бигфут бе сменил колекторите.

Но къде накрая щеше да отведе Бигфут тази „опашка“? До колко далече в тази странна, извратена полицейска карма щеше да му се наложи да следва онези двайсет килограма, преди те да го отведат до отговорите, които си мислеше, че иска да получи? А какви бяха въпросите всъщност? Кой е наел Ейдриън да убие партньора му? Каква е връзката на Ейдриън с шефовете на Крокър Фенуей? Дали Златният зъб, в който Бигфут поначало не вярваше, наистина съществува? Колко разумно беше такова поведение точно в този момент и без никакво подкрепление, колко безопасно щеше да е това пътуване за Бигфут, колко дълго?

— Ето — каза Денис след малко и му подаде тлеещия коз.

— Бигфут не ми е брат — сподели Док, след като издиша, — но със сигурност има нужда някой да бди над него.

— Не си ти тоя човек. Док.

— Знам. Жалко, да ти кажа.

Двайсет

Когато Док се прибра, под кухненската врата го чакаше плик, пъхнат там от Фарли, с няколко увеличени снимки от лентата от джамборето в Ченъл Вю Истейтс. Сред тях имаше близки кадри на стрелеца, който бе елиминирал Глен, нито един от тях достатъчно ясен, за съжаление. Под коледната скимаска спокойно можеше да се крие Арт Туидъл или който и да е друг. Док извади лупата си и започна да оглежда изображенията, докато накрая те не се разпаднаха на малки цветни петънца. Сякаш случилото се бе достигнало до някакъв лимит. Малко като да откриеш вратата към миналото и да се окаже, че тя няма нужда да бъде нито охранявана, нито забранявана. Пред очите му бе останала единствено искрящата мозайка от съмнение, вградена в самия акт на завръщането. Нещо подобно на онова, което колегите на Санчо в морското застраховане наричаха вроден порок.

— Това като първородния грях ли е? — се бе зачудил Док.

— То е нещо, което не може да бъде избегнато — бе казал Санчо, — все работи, които морските полици предпочитат да не покриват. Обикновено важи за товара — да кажем, яйцата се чупят, но понякога важи и за самия съд. Например защо трюмната вода трябва да се изпомпва.

— Като разлома Сан Андреас — бе осъзнал Док. — И плъховете, дето живеят по палмовите дървета.

— Ами — Санчо бе премигнал — вероятно ако правиш морска застраховка на Ел Ей и по някакви строго определени причини гледаш на града като на морски съд…

— Ей, ами ако е Ноев ковчег? Това пак си е лодка, нали?

— Застраховка на Ноев ковчег?

— Сортилидж непрекъснато говори за някакво голямо бедствие от времето, когато Лемурия потънала в Тихия океан. Смята се, че някои от спасилите се от нея дошли тук на сигурно място. От което следва, че Калифорния е нещо като Ноев ковчег.

— Интересно убежище са си намерили. Готин, стабилен, солиден недвижим имот.

Док си направи кафе и цъкна копчето на телевизора. Още вървеше „Хавай 5-0“. Изчака да минат финалните надписи с кадрите с гигантското кану, защото знаеше, че Лео им се радва, и след това звънна на родителите си в Сан Хоакин.

Елмина му разказа всички последни новини.

— Гилрой пак го повишиха. Сега е регионален мениджър и ще го пращат в Бойзи.

— И всички ще си вдигнат чукалата и ще отидат да живеят в Бойзи?

— Не, тя остава с децата. И къщата.

— Аха.

— Не може да се отрече, че Гил случи на момиче. Все към залите за боулинг я влече, към танците с разни мексиканци, а пък на някои от тях не им знаеш ангажиментите и разбира се, за нас винаги е радост да гледаме внучетата, обаче те имат нужда и от майка си, не мислиш ли?

— Щастливи са с баба и дядо като вас, мамо.

— Просто се надявам, когато се жениш, да мислиш малко по-трезво от Гил.

— Не знам, аз все гледам да не съдя Вернис толкова сурово главно заради първия й мъж.

— О, пандизчията. Той си беше точно нейният тип. Как самата тя е успяла да не влезе в затвора в Техачапи, не знам.