Вроден порок

Док се бе отправил към кърмата, за да повърне, но реши да изчака. Санчо трескаво сочеше към нещо от лявата страна на носа на лодката. Наоколо нямаше скали, нито пък бряг, имаше го само открития океан, но на фона на това, което видяха очите им, северният бряг на Оаху в най-голямото си великолепие приличаше на Санта Моника през август. Док изчисли, че препускащите към тях от северозапад вълни бяха около девет, може би дори десет метра високи от гребена до основата: извиваха се титанично, кипяха под слънцето, разбиваха се с експлозии отново и отново.

— Не може да е Ридът на Кортес — Санчо примижа срещу картите, — не сме стигнали чак дотам. Но тук наоколо няма нищо друго, какво, по дяволите, е това?

И двамата знаеха. Беше митичният вълнолом на Свети Флип от Лоундейл, известен още и като Прага на смъртта. А шхуната се бе запътила право към него.

Санчо отбелязваше курса й с жълт восъчен молив направо на екрана на радара.

— Това или е самоубийство, или престъпна небрежност от тяхна страна, трудно ми е да кажа кое точно… защо не завиват?

— Къде са федералните сега?

— От Департамента по правосъдието май се отказаха и завиват обратно, обаче бреговата охрана все още прави опити да й пресече пътя.

— Големи куражлии са тия момчета.

— Те това им казват, като ги приемат — излизането в открито море е задължително, връщането на брега не чак толкова.

Бяха достатъчно близо, за да видят как две, не, три тъмни тесни фигури се отделят от шхуната, задържат се за миг във въздуха над водата, после се изстрелват нанякъде, а двигателите им за кратко успяват да заглушат дори разбиващите се вълни.

— Цигарети — изкрещя Санчо. — Петстотин конски сили, може би хиляда, малко значение има, защото никой няма да тръгне да ги гони.

Док гледаше шхуната през размазаната океанска светлина. Тя ту изчезваше в пръските, ту се появяваше. Може би защото я виждаше по-ясно, но сега му изглеждаше остаряла, очукана от вълните, по-близка до лодката от съня му от онази сутрин. Сънят, в който Кой и семейството му се спасяваха от всички опасности. Съхранени.

— Изоставили са я — изрева Санчо в мъглата и грохота.

— Мамка му, човече, наистина съжалявам.

— Недей. Поне са й изключили двигателите. Трябва само да се молим да не заседне в каквото се крие там долу.

В затишията между разбиванията на вълните той обясни, че ако бъде върната някак и оставена в ръцете на съдия-изпълнител и ако собствениците й не се появят, за да си я поискат, в рамките на година и един ден, тя ще бъде обявена за официално изоставена и въпросът за собствеността й след това стана плетеница от морскоправни работи, които Док не успя да проследи докрай.

Междувременно бреговата охрана вече бе качила свои хора на борда на шхуната, свиваха платната, хвърляха плаващи и други котви, за да държат носа й срещу вятъра, оправяха сигналните светлини за предстоящото й изтегляне. Според радиотрафика насам се беше отправил океански влекач.

— Добре че дойдохме — каза Санчо.

— Но не направихме кой знае какво.

— Да, обаче представи си да не бяхме дошли. Щяхме да имаме само версията на правителството и нямаше да сме видели опашката на тази красавица.

Санчо трябваше да се отбие в базата на Бреговата охрана на остров Терминал и да попълни някакви документи, както и да уреди пристан за лодката си за през нощта, след което двамата с Док се качиха в една кола, пълна с моряци в отпуск, запътили се към Холивуд, която ги остави на марината. В „Линус“ Мърси точно свършваше смяната си.

— Така и не си допих зомбито — осъзна Санчо.

— Сигурно на теб ти се празнува — каза Док, — но аз трябва да ида до офиса, отдавна не съм го навестявал.

— Знам… трябва да се успокоя и не трябва да предизвикваме съдбата, много неща могат да се случат за година и един ден. Кой знае кой ще се появи изневиделица, я застрахователи, я искове за разпределение на загуба от неизбежна злоупотреба или пък бивши съпруги и гаджета, всичко е възможно. Но да кажем, че съществува законна морскозастрахователна полица, която е още в сила и която разрешава собствеността да отиде в ръцете на самия застраховател…

По дяволите, наречете го тревоманска интуиция, ако щете.

— Санч, да не би случайно ти самият да си изготвил такава полица?

Това от светлината в заведението ли беше? Имаше ли нужда някой да изтича и да се обади на папата, за да съобщи за видяното чудо — адвокат да се изчервява?

— Ако се предприемат някакви правни мерки, ще съм част от тях — призна Санчо. — Макар че по-вероятно е някой от нещастните ти приятелчета милионери да ми я открадне на търг.

Подтикнат от сантиментален импулс, Док отиде при него и го прегърна, а Санчо, както обикновено, се дръпна, стреснат.

— Съжалявам. Дано се получат нещата, човече. С тая лодка сте родени един за друг.

— Да, точно като Шърли Темпъл и Джордж Мърфи.

Преди да успеят да го спрат, Санчо запя We Should Be Together от „Малката мис Бродуей“ (1938) и даже докара доста добра вокална имитация на къдрокосото момиченце. Стана на крака и започна да танцува степ, а Док започна притеснено да го подръпва за ръкава.

— Това там не е ли шефът ти?