Вроден порок

— Тя би трябвало да е записана или като Бийвъртън, или като Фортнайт. И наскоро, мисля.

Спарки написа още нещо и кимна.

— Окей, в болница „Сънрайз“ излиза Трилиум Фортнайт, домашен адрес в Ел Ей, приета е била със сътресение, порезни рани, следи от побой… После е била лекувана и под наблюдение две… три нощи, след това родителите й са си я прибрали… така като гледам — миналия вторник.

— Тя е. — Той погледна към екрана през рамото на Спарки. — Я виж ти, тя е. Ами. Мерси, пич.

— Добре ли си?

В тона му се усещаше нетърпение да се върне към работата си.

— Защо да не съм?

— Не знам. Изглеждаш ми малко странно, а и повечето хора на твоята възраст ми викат „хлапе“.

— Ще отскоча до „Зъки“, искаш ли да ти донеса нещо?

— Огладнявам чак след полунощ и тогава просто звъня на „Пица Мен“.

— Добре. Кажи на Фриц, че му дължа пари. А ще бъде ли проблем, ако от време на време ви навестявам, обещавам да не се пречкам много?

— Никакъв. Даже ще ти помогна да си направиш своя система, ако искаш. Вълната на бъдещето е това все пак, нали така.

— Нереално, пич.

В „Зъки“ Док седна на бара и поръча кафе и цял пай с шоколадов крем и прекара известно време в упражнението да реже четиресет и пет градусови парчета, да ги слага едно по едно в чинията и да ги яде с вилица, но накрая просто хвана останалото с две ръце и го довърши.

Магда дойде да го види.

— Да ти донеса малко пай към това?

— Нощна смяна си — каза Док.

— Винаги съм си била по-скоро нощна птица. Къде е оня Фриц, не съм го виждала от доста време.

— Някъде в пустинята е, така чух.

— То и ти си хванал тен, като гледам.

— Познавам един пич с лодка, оня ден се повозихме.

— Хванахте ли нещо?

— Основно пихме бира.

— Звучиш като съпруга ми. Един ден решиха да идат до Таити, стигнаха до Терминал.

Док се навечеря и запали цигара.

— Щом са се върнали живи и здрави.

— Не помня, да ти кажа. Имаш малко бита сметана на ухото.

Док се качи на магистрала „Санта Моника“ и точно когато се прехвърляше на южното платно на „Сан Диего“, мъглата се отправи на еженощния си поход към вътрешността на континента. Той отмахна косата от лицето си, усили звука на радиото, запали една „Куул“, потъна назад в седалката като за бавно каране и загледа как всичко започва да изчезва, дърветата, храстите между платната, жълтият училищен автобус в Палмс, светлините по хълмовете, знаците по магистралата, които ти казваха къде си, самолетите, спускащи се към летището. Третото измерение ставаше все по-неубедително — редицата четири задни светлини отпред можеше да принадлежи на две отделни коли, движещи се на безопасно разстояние една от друга в съседни платна, или пък да са двойните задни на един-единствен автомобил, беше му невъзможно да каже кое, нищо че бяха точно под носа му. В началото мъглата се стелеше на отделни талази, но скоро те се сляха и сгъстиха, станаха едно цяло и всичко, което Док виждаше, бяха светлините на фаровете, очни стълбчета на извънземно, впити в притихналата белота, както и светлинките на таблото, където скоростомерът единствено му казваше колко бързо се движи.

Продължи да пълзи, докато накрая не видя друга кола и се нареди зад нея. След известно време в огледалото за задно виждане видя как още една кола се нарежда зад него. Беше станал част от конвой с неизвестни размери, всяка кола, свързана със задните светлини на предната, като керван в пустинята на възприятията, сглобен набързо с цел прекосяване на някаква зона на слепота. Едно от малкото неща, които бе виждал хората в този град да правят без пари, без да се броят хипарите, разбира се.

Док се зачуди колко ли от познатите му бяха уловени от тазвечерната мъгла и колко ли са си вкъщи, оковани от нея пред телевизора, или пък колко са в леглото, напът към съня. Един ден — според него Спарки щеше да го потвърди — телефоните ще са стандартна част от обзавеждането на всеки автомобил, може би ще има и компютри за таблото. Хората ще могат да си разменят имена, адреси и истории, да създават асоциации на випуска, за да се събират веднъж годишно в някой бар, всеки път на изхода на различна магистрала, и да си спомнят как една вечер много отдавна са създали временна комуна, за да си помагат един на друг, докато не се вдигне мъглата.

Включи Вибрасоника. По Кей Кю Ей Ес вървеше магистралната класика за троен език на Фапардокли Super Market, като цяло идеална за шофиране из Ел Ей — макар че при пътните условия тази вечер Док би предпочел който и да е друг ритъм, — а после пуснаха няколко буутлега на „Елефънт’с Мемъри“, както и кавъра на Stranger in Love на „Спаниълс“ и God Only Knows на „Бийч Бойс“, на която, осъзна в един момент той, бе започнал да си припява. Погледна към датчика за газта и видя, че повече от половината резервоар е пълен. Имаше и чаша кафе от „Зъки“ и почти пълна кутия цигари.