Вроден порок

— Звучите така, сякаш сте говорили с Негово светейшество Мики Улфман. Ходихте ли да разгледате Ченъл Вю Истейтс? Някои от нас преместиха планини, високи планини, за да попречим на това обещание за градска ръжда да се осъществи — поредния епизод в битка, която тече от години, на местни жители и собственици на имоти като мен срещу предприемачи като брат Улфман. Хора с някакво уважение към усилията за запазването на околната среда срещу отрепките от гъсто населени жилищни райони без никаква идея как да разчистят след себе си.

— Глупости, Крокър, драмата е заради стойността на имотите ти.

— Драмата е за това да си на мястото. Ние… — той обхвана с жест бара за посетители и необятното море от сенки, в което тънеше той, — ние сме си на мястото. От началото на света. Огледай се. Недвижими имоти, водни права, петрол, евтина работна ръка… всичко това е наше, винаги е било. А ти, кажи ми, какво си ти? Мушичка в рояк от еднодневки, които непрестанно идват и си отиват от слънчевите южни земи, готови да се продадат за кола с определен дизайн, от определени модел и година, за блондинка в бикини, за трийсет секунди на върха на някаква вълна… за един чили хотдог, за бога. — Той сви рамене. — Винаги ще разполагаме с огромни количества от такива като вас. Източникът е неизчерпаем.

— И никога не се тревожите — Док се усмихна сърдечно, — че един ден всички тези хора ще се превърнат в подивяла тълпа и ще дойдат с крясъци пред портите на Палос Вердес вероятно с желанието да нахлуят вътре?

Свиване на раменете.

— Тогава ще направим каквото трябва, за да ги задържим навън. Били сме под обсадата и на по-ужасни неща, и още сме тук. Нали?

— И слава богу, сър.

— О. Не знаех, че сте усвоили иронията.

— По-скоро практичността. Ако ти и приятелите ти, и типовете, с които излизаш на обяд, не останете „на местата си“, как ще може един прост частен детектив като мене да свърже двата края? Не можем да се издържаме само с брачни случаи и кражби на коли, нужни са ни висшите престъпни дейности, в които вашият род е така добър.

— Да. Ами. — Крокър погледна към своя часовник „Патек Филип“. — Всъщност…

— Разбира се. Няма да те задържам. Къде и кога ще направим предаването този път?

Уговориха се. Паркингът на мола на „Мей Къмпани“ на „Хоторн“ и „Артижа“, утре вечерта. Предаването на стоката ще се извърши само след като бъде доказано, че някои конкретни индивиди ще бъдат пуснати на свобода невредими. А гаранциите за бъдещата им лична безопасност — съвестно дадени.

— От това зависи репутацията ти на човек, който решава проблемите, Крокър. Може и да нямам толкова добри връзки, нито пък да си падам толкова много по отмъщението като теб и твоите хора, но пробваш ли се да ме прецакаш, човече, казвам ти, бягай надалече.

— Отмъстителен? — възкликна докачливият магнат. — Аз?

Док взе и Денис със себе си, за да — добре, не точно за да му пази гърба, но за нещо близко до това, за защита, от каквато едва по-късно осъзна, че има нужда, за укрепване на имунитета си срещу търговските центрове на Южна Калифорния, за подсилване на желанието да не желае поне не онова, което продаваха в моловете.

— Ъ? — каза Денис, докато чакаха онези да дойдат и пушеха джойнт, а Док се опитваше да му обясни ситуацията. — Значи връщаш оня телевизор?

Док изгледа Денис.

— Това… Денис, това не е…

Денис се захили.

— Споко, Док, знаех, че е херинга. Знам и че не си дилър и че най-вероятно няма да изкараш кинти от това упражнение сега. Но би трябвало да получиш нещо за всичкото главоболие.

— Получих думата им, че няма да наранят никого. Приятелите ми, семейството ми — мен, теб, още един-двама.

— И ти вярваш ли й? При положение че идва от типове, дето работят с такива килограми? Думата им, имам предвид?

— Какво, само на добрите ли трябва да имам доверие? Човече, добрите ги купуват и продават всеки ден. От време на време човек може да се доверява и на някой лош, все същото е. Искам да кажа, не бих заложил нито на едните, нито на другите.

— Леле, Док. Тежки думи. — Денис се размазваше с джойнта, както обикновено. — Какво искаш да кажеш с тях? — попита след известно време.

— Ето ги.

Агентите на Златния зъб тази вечер се бяха дегизирали хитро като благоприлично и русо калифорнийско семейство в буик истейт уагън от 53-та, последното уди, произведено в Детройт, носталгична реклама за буржоазния консенсус, който Крокър и съдружниците му се молеха ден и нощ да се възцари из целия южен щат и да изпрати всички неверници без собствен имот в някоя пренаселена изгнаническа земя, където да потънат в забвение. Момчето беше на шест и вече приличаше на морски пехотинец. Сестра му, няколко години по-голяма, имаше пред себе си бъдеще на възможна злоупотреба с наркотици, но почти не говореше, само седеше и зяпаше Док, докато си мислеше някакви нейни си мисли, от които Док се радваше, че няма никаква представа. Мама и тати не бяха дошли да си губят времето.

Док излезе и отвори багажника.

— Да ти помогна?

— Не е нужно.