Вроден порок

Вече в Гордита, докато се оглеждаше за място за паркиране, Док мина покрай дома на Денис, който все още беше украсен с купчини подгизнала мазилка, счупени летви, кабели и тръби, сякаш някой бе изсипал съдържанието на гигантска купа с нов и напълно изтрещял вид мюсли. А Денис някак продължаваше да живее в центъра на всичко това, помисли си Док, крадейки необходимия му за хладилника, телевизора и лава-лампата ток от съседите. И докато хазяинът му, който в момента беше на почивка в Баха, не измислеше как да събере достатъчно пари от застраховката, за да може да плати за ремонта, нищо нямаше да се промени.

— Психеделично! — възкликна Док.

Мястото изглеждаше прекрасно за криене на кашета. В същия момент осъзна и че вече е само с един сандал на краката.

Баровете още не бяха затворили, а Денис май не си беше вкъщи. Като внимателно се ослушваше за купонджии в близката околност, Док занесе кашона с хероина в руините, останали от дневната на Денис, и го скри зад купчина срутил се таван, след което метна отгоре му пластмасовия парцал, в който се бе превърнало водното легло на Чико. Едва тогава — съвсем случайно — забеляза, че кашонът, който бе извадил от боклука в тъмното, е от двайсет и пет инчов телевизор. Тази подробност остана встрани от мислите му до следващия ден, когато по обед пак се отби при Денис и го завари седнал със сериозно и силно концентрирано изражение на лицето пред професионално пакетирания и вече изваден от кашона хероин и забил — от доста време, както се оказа — втренчен поглед в него.

— На кашона пишеше телевизор — обясни Денис.

— И ти не можа да устоиш. Не провери ли първо дали имаш къде да го включиш?

— Ами, не намерих кабел, човече, но си казах, може пък да е нов модел, дето е без?

— Аха, и какво гледаше, като дойдох?

— Глей сега, моята хипотеза е, че това е един от онези образователни канали, нали ги знаеш? Малко е бавен, ама не е по-зле от гимназиалните…

— Окей, достатъчно, Денис, ще си дръпна и аз от това, ако нямаш нищо против…

— И скивай, Док, като го гледаш достатъчно дълго… виж как почва някак… да се променя.

Притеснителното беше, че след около минута-две Док наистина започна да забелязва незначителни промени в наситеността на цветовете и силата на светлината в плътно облепените пластове найлон. Седна до Денис и двамата развъртяха коза, без да откъсват очи от пакета. Джейд/Ашли изникна отнякъде с огромен термос, пълен с „Ориндж Джулиъс“, хартиени чашки и торба с „Чийтос“.

— Обяд — поздрави ги тя, — и то цветово-координиран, и… Леле, какво, по дяволите, е това, прилича ми на хероин.

— Нее — каза Денис, — май е нещо като… документален.

Тримата се наредиха един до друг, започнаха да пият и хрупат и да се взират. Накрая Док успя да откъсне очи.

— Мразя да съм лошият, ама това ще трябва да си го взема с мен.

— Само да свърши тази част, става ли?

— Да видим какво ще стане — добави Джейд.

От известно време Док говореше по телефона с Крокър Фенуей, бащата на Джапоника, който му се бе обадил някъде по обед и бе прекъснал съня му за шхуната „Златният зъб“, сега приела старата си професионална самоличност, както и истинското си име „Съхранена“. Дзен екзорсистът, за когото Кой бе разказал на Док, човекът зад дезомбифицирането на имението на „Бордс“ в Топанга, бе започнал работа и върху шхуната — бе я пречистил от мрачните следи от кръв и предателство… и бе отвел неспокойните души на измъчваните и убитите на борда й към вечния покой. Обсебилото я зло, каквото и да беше то, вече беше окончателно прогонено.

Беше малко преди залез и след лек дъжд, тъмният похлупак на облаците се вдигна на няколко пръста от хоризонта и разкри толкова чиста и сияйна ивица небе, че дори прибиращите се от работа коли по магистралата забавиха, за да й се насладят. Санчо и Док се разхождаха на плажа. Последната кайсиева светлина пълзеше към сушата и караше сенките им да се катерят нагоре по хълма покрай кулите на спасителите и из терасите с бугенвилия, рододендрон и сукуленти.

Санчо преразказваше случилото се в съдебната зала, сякаш току-що се бе върнал от делото.

— … и все пак времето е неизбежно, морето на времето, морето на паметта и забравата, годините на обещания, минали и заминали, на земята, която почти е успяла да се докосне до по-добрата си участ, но е била спряна от усетили се навреме злосторници и хваната в плен на бъдещето, в което сега ще трябва да живеем вечно. Да се надяваме, че този благословен кораб пътува към по-добри брегове, към някоя непотънала Лемурия, изплувала и избавена, където американската съдба, за щастие, не се е случила…

Док и Санчо я видяха от брега или си помислиха, че я виждат как отплава в открито море с вдигнати и блеснали платна. На Док му се искаше да вярва, че Кой, Хоуп и Аметист са се качили някак на борда й и пътуват към безопасността. Застанали са на релинга и махат. Почти ги видя. Санчо не беше толкова сигурен. Започнаха да спорят по въпроса.

В този момент обаждането на Крокър бе изстреляло Док обратно в поредния ден с аромат на нефт на плажа.

— Не бях аз — изграчи Док в слушалката.