Вроден порок

— Така, като гледам, получили са каквото искат. А аз явно пак съм извадил лош късмет и не съм улучил момента. Човекът вижда светлината, прави опит да промени живота си, пред мен се отваря огромната възможност да спася някой като него от лапите на Системата, но, уви, закъснявам. И сега Мики се е върнал обратно в коловоза на алчността.

— Е, може и да не се е, Спортело. Колкото и да върти и сучи човек, никога не остава на абсолютно същото място, забелязал ли си? Малко е като при грамофонните плочи — иглата минава в друга бразда и вселената вече е в тотално различна песен.

— Май си имал вземане-даване с разни киселини, Бигфут.

— Никакво. Освен ако нямаш предвид стомашните.

На специализирания паркинг Бигфут спря за малко пред офиса, влезе и после се върна с формуляр за освобождаване на колата.

— Можеш да почнеш да го попълваш, аз ще отида да проверя нещо и ще дойда след малко да го подпиша.

„Гласпакът“ запулсира като бас линията на бързо блус парче и Бигфут потъна в ослепителната светлина от живачни изпарения, изпълнила цял паркинг неприкрито гражданско недоволство. Не се забави много, но Док все пак започна да се изнервя. Отново започна да чува гласа на тревоманската си свръхсетивност, който се усили още повече, когато видя как в някакъв абсолютно нереален жест на учтивост докарват колата му до самия праг на офиса.

— Какво става? — попита Док.

— Карай разумно — посъветва го Бигфут и докосна с пръст периферията на невидимата си шапка. Качи се обратно в импалата, форсира пулсиращия двигател няколко пъти и се приготви да тръгва. — О, щях да забравя.

— Да, Бигфут?

— Миналия уикенд с Частити извикахме оценител, за да погледне някои вещи. И нали я помниш онази чаша за мустаци на Уайът Ърп? Оказа се автентична. Аха. Могъл си да си задържиш посудата и да спечелиш големи кинти.

И отпраши със садистичен кикот.

Докато излизаше от паркинга, Док направи по-рязък от предвидения ляв завой, чукна бордюра и нещо в багажника тупна със зловещ звук. Първо си помисли, че нещо се е откачило от Вибрасоника. Спря колата и отиде да провери.

— Ааах! Бигфут, копеле такова.

Защо изобщо се бе заблуждавал, че старият ненормалник ще се задоволи само с Ейдриън и Пък? Всички те, в това число и Док, са били просто инструменти в нечия чужда барака. И сега в багажника на Док се търкаляха двайсет кила чист хероин N4 и без съмнение Бигфут вече разгласяваше информацията, а Док отново се превръщаше в стръв и единственото, което го делеше от това да бъде вграден в някой магистрален мост, беше степента на работоспособност на мозъците в Полицейското управление на Лос Анджелис. Трябваше да се отърве от тази азиатска гадост на някое сигурно място, и то сравнително бързо.

Избирайки само неподозрителни улици, Док се насочи на изток, спря за малко в един мол, отиде отзад, където бяха контейнерите за боклук, намери два горе-долу еднакви кашона, сложи дрогата от Бигфут в единия, а другия напълни с торби с боклук и ремонтни отпадъци, след това продължи към летище „Бърбанк“, паркира до една телефонна кабинка, изразходва почти цяла ролка монети от двайсет и пет цента в опит да го свържат посредством мобилен оператор с лимузината на Тито и с надеждата, че Тито днес работи до късно.

— Инес, колко пъти трябва да ти се заклевам, нито е име на кон, нито е телефонният номер на букмейкър, просто една сервитьорка…

— Не, не, Тито, аз съм! — извика Док, радостен от установената връзка.

— Инес? Странно ми звучиш.

— Док е! И имам нужда от непроследима кола!

— А, това си бил ти, Док!

— Знам, че е в последния момент, но ако можеш да ми намериш някакъв фалкон…

— Ей, аз да не съм ти сводник, човече?

Продължиха в същия дух още известно време, прекъсвани от излитания и кацания на самолети, от ту изчезващ, ту връщащ се сигнал. Наложи се Док да изрови още монети и не след дълго започна да крещи през зъби като Кърк Дъглас в „Шампион“ (1949). Но най-накрая се разбраха, че Адолфо ще е там след половин час с друга кола, и Док беше готов за втората фаза от плана си, която включваше светкавичното изпушване на хавайска трева, свита в джойнт с определен диаметър, и занасянето на пълен с боклук кашон до гишето на Кахуна Еърлайнс, където Док си купи билет за Хонолулу със съмнителна кредитна карта, дадена му отдавна вместо хонорар, чекира подставения кашон като багаж и го изгледа как потъва в това, което познати стюардеси му бяха описвали с думите „бюрократичен кошмар“, с надеждата, че на Зъба ще му отнеме немалко време, за да го проследи.

— Сигурни сте, че нищо няма да му се случи?

— За пореден път питате, господине.

— Наричайте ме Лари… Просто имате най-лошата репутация в бранша, що се отнася до губенето на багаж, та затова съм леко притеснен.

— Господине, уверяваме ви…

— О, забравете. Това, което наистина ме вълнува сега, е Земята на пигмеите.

— Моля?

— Имате ли атлас подръка? Проверете на „Пигмеи, Земята на“.