Вроден порок

Док устоя на импулса да обърне глава. Нека Бигфут си върши работата. Все след някоя и друга миля щеше да стигне до автобусна спирка, а пък и имаше нужда от малко физическа активност. Чуваше вятъра горе в палмовите листа и постоянния ритъм на прибоя. От време на време покрай него прелитаха коли, поели по неблагодарни задачи — понякога от тях се чуваше радиото, друг път бибипкаха на Док за това, че е пешеходец. Не след дълго забеляза изпипана сърфистка кабана от другата страна на улицата с паркирана пред нея катафалка кадилак, модел 1959, прозорците й бяха тъмни, а бронята й, доколкото Док можеше да види, изглеждаше съвсем автентична, имаше и два лонгборда, явно личните на мъртъвците. Отиде да огледа по-отблизо.

Изведнъж нещо проблесна в крайчеца на окото му точно като нещата, които човек вижда в уж изоставени къщи. Клекна зад катафалката и тъкмо посягаше към пистолета си, когато Ейдриън Праша се материализира под един конус улична светлина пред него.

Моля?

Или Док бе халюцинирал как убива Ейдриън, което винаги бе реална възможност, или само го бе ранил и Ейдриън бе успял да се измъкне през задната врата и да стигне до плажа, а оттам — до улицата по водещата нагоре пътека и през кактусите.

— Шибани хипари, колко лесно се хващате само.

Всъщност Ейдриън изобщо не звучеше добре, но в този момент Док не можеше да си позволи да се размечтава.

— Върви си, Ейдриън, все още може да ти се размине, върви си с мир, човече, не искам да те задържам повече.

— Не и след това, което причини на Пък. Идвам право при теб, задник такъв. — Док се сниши под последните остатъци от небесното сияние и обмисли варианта да се плъзне под катафалката и да пробва да застреля Ейдриън в крака. — Може и да ти се удаде възможност за един последен изстрел. Но за да го направиш, ще трябва да се изправиш и да излезеш от прикритието си, а и ще се наложи да си много точен. Междувременно, аз ще ти пръсна главата, щом я мерна.

Откъм Гъмо Маркс Уей се разнесоха сирени. Бяха няколко и ставаха все по-силни.

— Виждаш ли? Извиках ти линейка.

— Мерси — каза Ейдриън, — страшно мило от твоя страна — каза и падна по лице на улицата, а когато Док най-накрая се приближи, за да го провери, изглеждаше напълно неподвижен. И достатъчно мъртъв.

Док обърна глава и видя светлините пред дома на Ейдриън — линейка и две или три патрулки. Без съмнение обсъждаха нещата с Бигфут. Най-добре да си продължи с вечерната разходка нагоре по Гъмо Маркс Уей. Не е като да бяга от местопрестъплението или нещо от рода, нали? Когато намерят тялото на Ейдриън, или ще тръгнат след Док, или няма, или ще го арестуват веднага, или после, нямаше никакво значение. На теория той знаеше, че току-що бе убил двама души и че го очакваха месеци, може би дори години тормоз, но пък от друга страна, не той лежеше сега там на улицата.

Опитваше се да си спомни текста на The Bright Elusive Butterfly of Love, когато чу зад себе си почти толкова мелодичен рев, идващ от V-8 ауспух със заглушител „Гласпак“ на „Чери Боум“. Беше Бигфут, който намали, спря до Док и свали прозореца си.

— Идваш ли?

И още как. Док се качи в колата.

— Къде е ел каминото?

— На поправка, трябват му нови пръстени. Тази е на Частити.

— А… ние сега просто си тръгваме оттук, така ли?

— Спри да се тревожиш, Спортело, погрижил съм се за всичко.

— Палабра?

Бигфут вдигна три пръста като при бойскаутската клетва, само дето неговите бяха леко изкривени.

— Полупалабра.

Бигфут заговори отново чак когато се качиха на магистрала „Сан Диего“ и потеглиха на север.

— Прав си. Знам, че трябваше сам да я свърша тази работа.

— Това си е между теб и която там е другата страна, човече. Призракът на партньора ти може би.

Бигфут пусна радиото, което беше настроено, а вероятно направо споено, на станция с лека и неангажираща музика. Вървеше нещо като медли на Глен Кембъл. Мислите на Бигфут обаче бяха все още на Гъмо Маркс Уей.

— Вини идваше от Ню Йорк, отне ми седмица да почна да разбирам какво говори не толкова заради акцента му, колкото заради темпото. После и аз започнах да говоря малко като него и тогава другите престанаха да разбират и мен. Още се чудя дали в онзи ден не можех да му осигуря още време, но както винаги той действаше прекалено бързо. Дойдохме до Гъмо Маркс Уей, след като беше получил сигнал от някакъв негов си източник, и преди още да съм успял да паркирам, вече беше влязъл в къщата. Знаех какво ще се случи. Точно виках подкрепление, когато чух изстрели. Известно време просто крещях като тъпак, Вини, там ли си? А той беше, но и не беше. Горкото копеле. Обречен да завърши така. Напълно луд, но пък никога не съм се чувствал толкова сигурно на работа — нито преди, нито след него. Трудно е да се обяснят тези неща на цивилен, но аз наистина… бях му страшно задължен.

Бигфут продължи да кара в мълчание. Док се обади:

— Знаеш ли какво? Ще бъда откровен. Мислех, че си ти.

— Мислел си, че съм аз какво? Че аз съм убил Вини? Собствения си партньор? Господи, Спортело. Никога ли не я пускаш в отпуск тая параноя?