Вроден порок

Прерови джобовете на Пък, взе си пистолета, някакви ключове и кутия цигари със запалка — гадното копеленце беше излъгало и за това — и ослушвайки се за Ейдриън, внимателно приготви хероина, вкара малко в спринцовката и без да си прави труда да изкарва въздуха от иглата, я заби във врата на Пък там, където си мислеше, че би трябвало да се намира вратната вена, натисна буталото до долу, върза ръцете на Пък с белезници, в случай че се свести, грабна си сандалите и се изнесе в коридора. Който изглеждаше празен. Запали една от затворническите ментолови на Пък, дръпна си предпазливо, защото историята с фенициклидина можеше и да не е приключила, и тръгна в посока на шума на прибоя с надеждата той да го изведе на улицата.

— Пък?

Ейдриън беше в края на коридора, държеше пистолет и Док успя да се наведе точно когато другият вдигна ръката си и стреля. Куршумът рикошира в гигантски виетнамски изпъкнал гонг, който висеше наблизо. Звън, чист и като от камбана, изпълни къщата. Док се озова в просторен вътрешен двор, водещ към стая с кът за разговор и голям прозорец с дръпнати завеси. През цепнатините в тях се промъкваха лъчи късна светлина от океана. Не беше достатъчна, но Док се ориентира. Промъкна се в стаята и се търкулна зад дивана, свали единия си сандал и го хвърли в посока на Ейдриън. Това предизвика изстрел откъм двора. Проблясъкът от дулото освети стаята. Гонгът продължаваше да звънти. Док повече усети, отколкото чу как Ейдриън се промъква към него. Изчака, докато не видя тъмното петно на движещата се сянка, насочи пистолета и стреля, след което веднага се търкулна назад, а фигурата падна като картонче ЛСД в пастта на Времето. Док изчака пет минути, може би десет, докато отнякъде в дългата невидима стая не се разнесе ридание.

— Това ти ли си, Ейдриън?

— Аз съм шибано пушечно месо — заплака Ейдриън. — О, мамка му.

— Уцелих ли те? — попита Док.

— Уцели ме.

— Фатално, надявам се?

— Такова е чувството.

— Как мога да съм сигурен?

— Може би ще го съобщят по новините в единайсет, тъпако.

— Стой там и гледай да не хриптиш, ще се обадя за помощ.

Отиде да потърси телефон. Никой не стреля по него. Набираше спешна помощ, когато дочу шум от движение точно под пода, там, където май се намираше гаражът. Откри някакви стълби и запълзя предпазливо надолу, за да провери какво става.

Зает с разтоварването на двайсеткилограмов пакет от багажника на линкълн континентал, Бигфут Бьорнсен вдигна глава и го изгледа без грам изненада.

— Погрижи ли се за тях? Нещо, с което да…

— Мамка му, ти си ме насадил, Бигфут, какво, нямаш топки, за да го извършиш сам ли?

— Съжалявам. Обаче си имам достатъчно други проблеми с капитана, а и съм те виждал на стрелбището.

— А това нещо там правилно ли се досещам какво е?

Кратка пауза, като при напираща снежна маса на върха на планината, която очаква разрешение да се спусне надолу в лавина. Бигфут сви рамене.

— Ами… само един е. Има и още. Достатъчно за доказателствен материал.

— Аха, а този, който си си избрал, на улицата ще донесе повече дори от стойностите, до които си мислиш, че само ченгетата могат да броят. Бигфут, Бигфут, гледал съм го тоя филм, човече, и доколкото си спомням, главният герой свършва зле.

— Имам дълг.

Вратата на гаража беше отворена. Бигфут занесе пакета до импалата от 65-а, паркирана на площадката отпред, отвори багажника и го метна вътре.

— Човече, готвиш се да откраднеш от „Златният зъб“. Суперизтрещялата групировка, в случай че си забравил, която оная нощ елиминира един от членовете на собствения си управителен съвет в Бел Еър!

— Това е така само според твоята налудна система от вярвания, разбира се. Тези дни в Отдела сме се фокусирали главно върху списъка „Гневни съпрузи“, който, да ти кажа, е доста дълъг. Искаш ли да те хвърля някъде?

— Неее, знаеш ли какво, заеби… всъщност ти ходи се еби, аз ще си ходя пеша.

Обърна се и тръгна.

— Ууу — каза Бигфут. — Много си обидчив.

Док обаче си продължи. Слънцето тъкмо бе залязло, злокобното му сияние догаряше над ръба на света. Докато вървеше, започна да забелязва нещо все по-познато в този район на измазани бунгала и плажни бараки и не след дълго си спомни, че това е Гъмо Маркс Уей, където според документите, които Пени му бе помогнала да прегледа, Ейдриън имаше къща, а партньорът на Бигфут е бил застрелян. Кой знае колко пъти бе идвал тук Бигфут след смъртта на партньора си. И то най-вероятно в състояние на безсилен гняв.