Вроден порок

Тънък намек, несъмнено, за скорошните събития на Гъмо Маркс Уей. Док се усмихна неискрено.

— Е… как е семейството?

— Ако имате предвид госпожа Фенуей, все още съм й толкова отдаден, колкото бях в деня, когато пристъпи към олтара в епископалната църква „Сейнт Джон“, прекрасна като брутния национален продукт. Ако пък говорите за скъпата ми дъщеря Джапоника, която, надявам се, не сте чак такъв идиот, че да сте си и помисляли да докосвате, то тя е добре. Добре е. Даже тя е единствената причина заедно с малката ни трансакция преди няколко години да ви толерирам до такава степен сега.

— Безкрайно съм ви признателен, сър. — Той изчака Крокър да отпие и точно преди да преглътне уискито, му каза: — Между другото… срещали ли сте се някога с един зъболекар на име Руди Блатнойд?

С възможно най-малко давене и пръскане Крокър отговори:

— Копелето, което доскоро покваряваше дъщеря ми ли? Да, спомням си това име, погуби се при някакъв инцидент с трамплин, нали?

— От ПУЛА не са много сигурни, че е било инцидент.

— И се чудите дали аз не съм го извършил. Какъв мотив бих могъл да имам? Това, че този мъж се е възползвал от едно емоционално неуравновесено дете, че я е откъснал от любящата прегръдка на семейството й, че я е принуждавал да бъде страна в сексуални практики, които биха отвратили дори изтънчен човек като вас… това ли, мислите, са причините да искам да видя как кариерата на този нещастен педофил рухва? Що за отмъстителен човек мислите, че съм?

— Знаете ли… аз го подозирах, че чука рецепционистката си — каза Док с най-невинния си глас, — но то пък кой зъболекар не го прави, то си е една от клетвите, които полагат в зъболекарското училище, но както и да е, въпросът е, че това далеч не е странен и гнусен секс. Нали?

— А какво ще кажете за това, че е принуждавал дъщеря ми да слуша албуми на оригиналния състав на бродуейски мюзикъли, докато я обладава? За кичозно обзаведените хотелски стаи, в които са отсядали по време на ендодонтистките му конференции? За тапетите! За лампите там! А за тайната му колекция от автентични мрежички за коса няма да отварям и дума…

— Да, ама… Джапоника не е ли пълнолетна вече?

— В очите на бащите им момичетата са винаги прекалено малки.

Док хвърли бърз поглед към очите на Крокър, но не видя кой знае колко бащински емоции там. Онова обаче, което зърна, го накара да се благодари, че бе взел решението да не пуши много по пътя насам.

— Сега по същество… тези, които представлявам, са готови да ви предложат щедра компенсация, ако върнете собствеността им невредима.

— Жестоко. А да кажем, че не я искам под формата на пари?

За първи път Крокър изглеждаше сякаш го бяха сварили неподготвен.

— Ами… парите са много по-лесни.

— Повече ме вълнува безопасността на определени хора.

— О… хора… Е, това, предполагам, зависи от степента на заплаха, която тези хора представляват за моите шефове.

— Говоря за близките хора в живота ми, но също така има един саксофонист, Кой Харлинджън, който работи под прикритие за различни антиподривни групировки, включително ПУЛА. Напоследък смята, че е направил грешен кариерен избор. Това му е струвало семейството и свободата. Точно като вас, и той има една дъщеря…

— Моля ви…

— Добре, но така или иначе, той иска да се измъкне. Мисля, че с ченгетата ще се разбера, но има една друга групичка — Бдителна Калифорния. И шефът й, разбира се, който и да е той.

— О, Бдителните, да, доста долна пасмина, вършат работа на улицата, но в политическо отношение са си на хулиганско ниво. Предполагам, че те биха желали той да не разпространява конфиденциална информация.

— Никога не би го направил.

— Лично ли гарантирате?

— Ако пробва да направи нещо такова, лично аз ще се погрижа за него.

— Тогава, ако изключим изненадите, не виждам защо да не може да се уреди да се разделят с добри чувства. Това ли е всичко, което искате? Никакви пари, сигурен ли сте?

— Колко пари бих могъл да си поискам от вас, без да изгубя уважението ви?

Крокър Фенуей се изсмя безрадостно.

— Малко е късно за това, господин Спортело. Хора като вас губят всякакъв шанс за уважение в момента, в който си платят първия наем.

— А пък когато първият хазяин решил да убие първия наемател, за да му прибере и депозита, цялата ваша шибана класа е изгубила уважението на всички останали.

— Ах. Значи, искате какво — да ви върнат парите? Плюс лихвата за колко години? Това е счетоводен въпрос, разбира се, но мисля, че можем да решим и него.

— Разбира се. За вас е нищо, няколкостотин кинта, просто хартийки за шмъркане. Обаче знаете ли, всеки път, когато някой от вас се излакоми така, нивата на лоша карма скачат с още двеста долара. И с времето стават още повече. От години вече под носа ни се трупа ли трупа класова омраза. Накъде, мислите, ще избие?