Вторият гроб отляво

— Те няма да могат да го спрат — продължи той с мрачно изражение. — А щом не могат да го спрат, ще използват всички възможни средства, за да го унищожат.

Мисълта Рейес да бъде унищожен от група шерифи ме накара да стисна зъби и за известно време сърцето ми спря. Рейес сам го беше казал. В човешки вид беше уязвим. Можеха да го победят. Не бях много сигурна колко може да ми е полезен Нийл, но щях да открия. А ако исках той да ми вярва, и аз трябваше да му се доверя. Въпреки че истината, цялата истина и нищо друго, освен истината беше твърде много и можех да навредя повече, отколкото да помогна, Нийл беше видял достатъчно, за да знае, че Рейес е от друг вид. Щях да използвам това, за да го привлека на своя страна, като оставя досадните подробности и думи като жътвар, души и син на Сатаната за някой друг път.

— Не знам къде е той — казах аз и направих великански скок в доверчивостта, — но знам, че е бил преследван и е ранен.

Това, което казах, го притесни. Лицето му остана спокойно — бе овладял добре неслизащото от мода изражение на играч на покер — но се разчувства и в този миг се уверих, че съм намерила истински съюзник. Не беше нито ядосан, че знам толкова за Рейес, нито подгонен от амбицията да залови затворника си. Очите му не светеха алчно при мисълта за похвалата, която би получил, задето е хванал избягал затворник.

Не, Нийл се страхуваше. Изглежда бе искрено загрижен за Рейес. Този извод ме изненада. Нийл ежедневно работеше със стотици затворници. Умората от състраданието със сигурност играеше голяма роля в професията му. Човек би си помислил, че само стресът стигаше, за да отдалечи всякакви чувства на загриженост. Но аз я усещах. Чувствах връзката между него и Рейес. Може би се беше привързал към него след дългия престой на Рейес в затвора, като през цялото време бе съзнавал, че той е нещо повече, не изцяло човешко същество. Във всеки случай бях готова да го целуна по устата на мига, стига да не се беше държал така гадно с мен в гимназията. Облекчението, че Нийл е на моя страна в тази история, на страната на Рейес, понамали напрежението в стомаха ми, макар и само за малко.

— Откъде знаеш, че е ранен? — попита той и аз буквално долових как емоциите в него преливаха. Загриженост. Съчувствие. Страх. Те се излъчваха към мен и се завихряха като задушаващ дим.

Примигнах и се концентрирах.

— Ще ти кажа нещо — заговорих, като се надявах, че избликът на откровение няма да ме приземи върху някой кактус. Щеше да е доста болезнено. — Но нали знаеш, че за тази история трябва да си широкомислещ и да не си поставяш ограничения?

Той се поколеба, зачуден накъде бия, после кимна предпазливо.

Наведох се напред и заговорих тихо с надеждата, че това ще намали шока.

— Рейес е свръхестествено същество. — Нийл не показа никаква реакция, дори не мигна, така че аз продължих. Най-вече защото ужасно много се нуждаех от помощта му. И отчасти защото бях любопитна докъде мога да стигна. Докъде бе готов да стигне той, за да научи истината. — Искам да кажа, че и аз имам някои способности, но не съм като него.

След продължителен размисъл, той покри лицето си с длани и ме погледна през разперените си пръсти.

— Аз откачам — заяви той. После преосмисли глаголното време и добави: — Не. Вземам си думите обратно. Откачил съм вече. Стана каквото стана. Сега за мен няма надежда.

Той натисна копчето на интеркома.

— Да, господине? — чу се мигновен отговор. Биваше си я.

— Луан, трябва незабавно да уредиш освидетелстването ми. С вчерашна дата, ако е възможно.

— Разбира се, господине. Имате ли някакви предпочитания?

— Не — каза той и поклати глава. — Всичко ще свърши работа. Ти прецени.

— Ще се заема с това веднага, господине.

— Много е добра — каза той, щом Луан прекъсна връзката.

— Изглежда е така. А по каква причина искаш да те освидетелстват?

Той ми се намръщи, като че ли аз бях виновна за психическия му срив.

— Колкото и да е болезнено за мен да го призная, аз ти вярвам.

Опитвах се да прикрия усмивката на облекчение.

— Не, наистина ти вярвам. Като че ли си ми казала, че си спукала гума или че навън е облачно. Нищо необичайно. Нищо притеснително.

Боже, наистина се беше променил след гимназията. Нямах предвид само биреното коремче и оплешивяването.

— И това е лошо?

— Разбира се, че е лошо. Аз работя в затвор, за бога. Не се случват такива неща в ежедневието ми. Въпреки това всяка клетка от тялото ми приема факта, че Рейес е свръхестествено същество. По-скоро бих се усъмнил в прогнозата за времето, отколкото в това.

— Всички се съмняват в прогнозата за времето, а и сега се намираш в моето ежедневие — казах с усмивка. — Моят свят е страхотен. Но имах причина да ти кажа това.

Той ме погледна отново и вдигна вежди въпросително.

— Имам нужда от помощта ти. Трябва да разбера кой е посещавал Рейес в затвора.

— И защо ти е нужна тази информация?

— Защото трябва да намеря тялото му.

— Мъртъв ли е? — извика разтревожено Нийл. Той скочи и се приближи към мен.