Вторият гроб отляво

След като сложих една върху салфетката си, подадох чинията на Куки.

— Госпожо Инсинга, можете ли да ни разкажете какво се случи?

Бяхме й казали, че сме дошли да поговорим за дъщеря й, когато й се представихме на вратата. Беше достатъчно любезна да ни покани.

— Това бе толкова отдавна — промълви тя и се отнесе в спомените си. — Още усещам аромата на косата й.

Оставих чашата си.

— Имате ли представа какво се е случило?

— Никой не знае — каза тя с треперещ глас. — Питахме всички. Шерифът разпита всички деца. Никой нищо не знаеше. Просто не се прибра у дома. Сякаш изчезна от лицето на земята.

— С някой приятел ли излезе онази вечер? — Болката от изчезването на дъщеря й изплува, излъчваше се от Хай. Беше объркващо. Сърцето ми започна да бие лудо, а дланите ми се изпотиха.

— Не трябваше да излиза. Измъкнала се е през прозореца, така че нямам представа дали е била с някого.

Хай се опитваше да сдържа емоциите си и аз изпитах силно състрадание към нея.

— Можете ли да ми кажете кои бяха най-близките й приятели? — попитах. Ако имахме късмет, щяхме да си тръгнем поне с някакви имена.

Хай поклати съжалително глава.

— Живеехме тук едва от няколко седмици. Още не бях срещала никого от приятелите й, въпреки че тя разказваше за няколко момичета от училище. Не съм убедена, че са били близки. Хана беше болезнено срамежлива, но ми каза, че едно от момичетата е било много мило с нея. След изчезването на Хана момичето се премести в Албукърки да живее с баба си.

— Мими Маршал — рекох тъжно.

Тя кимна.

— Да. Казах на шерифа, че са били приятелки. Той ми отговори, че е разпитал всички деца в училището. Никой не знаел нищо.

По етични причини не можех да спомена името на Кайл Кирш. Нямахме никакво доказателство, че има нещо общо с това. Все пак реших да пробвам нещо друго.

— Госпожо Инсинга, а имаше ли някакви момчета? Споменавала ли е нещо за гадже?

Хай скръсти ръце в скута си. Струва ми се, че не искаше да мисли за дъщеря си по този начин, но момичето е било поне на петнайсет, когато е изчезнало, може би на шестнайсет. Нищо чудно голяма част от мислите й да са били ангажирани от момчета.

— Не знам. Дори и да е харесвала някого, не би ни казала. Баща й беше много строг.

— Много съжалявам за загубата ви — отвърнах, когато тя спомена съпруга си. Беше споделила, че е починал преди почти две години.

Тя сведе глава в знак на благодарност. След като насочихме разговора към по-весели теми с въпроси за родния й град и какво от Тексас най-много й липсва, с Куки станахме и тръгнахме към вратата.

— Има още нещо — каза Хай, докато ни изпращаше. Куки вече беше тръгнала към джипа. — Преди около десет години в банковата ни сметка започнаха всеки месец да постъпват суми.

Аз спрях и се обърнах към нея изненадана.

— Не ми се искаше да вярвам, че може да е свързано с Хана, но трябваше да съм честна пред себе си. Защо някой би ни давал пари без причина?

Това беше добър въпрос.

— От друга сметка ли се превеждаха?

Тя поклати глава. Разбира се, че не. Това щеше да е твърде лесно.

— Беше винаги депозит, направен през нощта — поясни тя. — Хиляда долара на първо число всеки месец. Като по часовник.

— И нямате представа от кого са?

— Никаква.

— Съобщихте ли в полицията?

— Опитах — каза тя и сви рамене, — но те не искаха да пилеят ресурс, за да издирват банковия клон, защото всъщност нямаше извършено престъпление. Особено след като отказахме да повдигнем обвинения.

Кимнах с разбиране. Би било трудно да се спори с властите в тази ситуация.

— Със съпруга ми на няколко пъти се опитахме да видим кой го прави, но ако направехме засада при един банков клон, депозитът се внасяше в друг. Всеки път.

— Е, определено си струва да се провери. Може ли да ви задам още един въпрос? — попитах, когато Куки се обърна в края на тротоара да ме изчака.

— Разбира се — отговори тя.

— Спомняте ли си кой беше шериф по времето, когато изчезна Хана? Кой водеше разследването?

— О, да. Беше шериф Кирш.

Сърцето ми спря за момент и не можах да сдържа леко ахване. С надежда, че изненадата ми не я е разтревожила, казах:

— Много благодаря за отделеното време, госпожо Инсинга.

След като си тръгнахме, с Куки седяхме в Мизъри — в джипа, не в смисъл, че се чувствахме нещастни — напълно зашеметени. Бях й казала кой шериф е разследвал случая.

— Нека те попитам нещо — казах на Куки, която се беше втренчила в празното пространство. — Нали ми каза, че Уорън Джейкъбс е богат? Създава софтуерни програми за фирми по цял свят.

— Ммм… — измърмори тя разсеяно, без дори да ме поглежда.

— Тогава защо Мими работи?

Тя се обърна и ме погледна невярващо.

— Нима само защото съпругът й е богат не бива да работи? Да бъде независима? Да има идентичност?

Вдигнах ръка да я спра.

— Куки, можем ли да забравим феминистките лозунги за момент? Имам причина да питам. Хай ми каза, че през последните десет години някой им превежда пари нощем, хиляда долара на първо число всеки месец. Харолд и Уанда споменаха, че Мими ги е посещавала с фанатична точност. Водела е децата на гости с преспиване на първи всеки месец. Куки, Мими е превеждала парите.