Вторият гроб отляво

— Не може да направи такова нещо — пророни с натежал от мъка глас.

Стиснах ръката й, която още беше отпусната в моята.

— Съгласна съм. Трябва да го намеря, но той не иска да ми каже къде е тялото му. Той е… ранен — казах, заобикаляйки истината. Не й трябваше да знае колко беше сериозна ситуацията. Колко малко време му оставаше.

— Какво? Как?

— И аз не знам точно — излъгах. — Но трябва да го намеря, преди да е станало твърде късно. Имаш ли представа къде може да е?

— Не — пророни тя, гласът й пресекна от сълзите, които потекоха по бузите й. — Но щатският шериф каза, че има сериозни неприятности.

Кръвта във вените ми се смрази. Никой, дори и властите не знаеха, че Ким е негова неродна сестра. Тя беше напълно извадена от схемата. Никакъв контакт. Така беше настоял Рейес. Нямаше абсолютно никакви документи, които да ги свържат. Поне аз не знаех за такива.

— А сега и това — продължи тя, без да забелязва паниката ми. — Защо? Защо иска да ме изостави така?

Или този шериф беше много добър в работата си, или разполагаше с вътрешна информация. Реших, че е второто, защото никой не беше чак толкова добър.

Обхванах с длани ръката й.

— Ким, обещавам ти, ще направя всичко възможно да го намеря.

Тя ме прегърна. Притиснах я леко, като се боях да не се счупи в ръцете ми.

Криволичех в задръстването по 1–40 и се чудех, как да му се не види, щатски шериф бе открил връзката с Ким. Тази мисъл ме обърка. Не беше лесно да се стигне до нея, а аз знаех предварително за съществуването й. Не бяха много хората на земята, на които това бе известно.

Телефонът ми звънна с мелодията на „Намираш ли ме секси?“ Отворих го, като знаех, че насреща е Куки.

— Домът с лоша слава на Чарли.

— Трябва да ме прибереш — каза тя.

— Да не би да се предлагаш отново по улиците? Не се ли разбрахме по този въпрос?

— Няколко седмици, преди Мими да се премести в Албукърки, момиче от нейния клас е изчезнало.

Намалих и с Мизъри преминахме в дясната лента.

— Какво се е случило? — повиших глас, за да надвикам клаксоните и резките подвиквания. — Имала ли е нужда от лечение?

— Никой не знае. Така и не са намерили тялото й.

— Това е любопитно.

— Да. Всъщност е печално. Според статия във вестник отпреди пет години родителите й още живеят в Руис. Останали са в същата къща двайсет години с надеждата, че дъщеря им ще се върне у дома.

Това всъщност не беше рядкост. Когато случаят оставаше неразкрит, родителите често се бояха да се преместят, за да не се върне детето и да открие, че ги няма.

— Приключеният случай, било в добра или лоша посока, си е за предпочитане.

— И познай как се казва.

— Хм…

— Хана Инсинга.

Аха. Онази Хана от съобщението на Мими върху стената на тоалетната в заведението.

— При теб съм до две минути — обещах, преди да затворя.

— Ето ти адреса — каза Куки, като се качваше в Мизъри.

— Кой ще отговаря на телефона? — Не че много ме беше грижа, но някой трябваше да тормози Куки. Защо не аз?

— Пренасочила съм обажданията към мобилния си телефон. — Беше помъкнала купчина документи и папки, както и лаптопа си.

— Браво на теб. Не ти плащам, за да обикаляш като рок звезда.

— Плащаш ли ми? По-скоро съм ти роб.

— Къде-къде по-евтина си от роб. Сама си осигуряваш подслон, плащаш си сметките.

Оригинална както винаги, тя ми се изплези и в същото време щракна колана си. Фукла. Видях пролука и се шмугнах по „Сентрал“. Времето трябваше да се цени. Папките се разлетяха от скута на Куки. Тя ги стисна и изскимтя:

— Порязах се на хартията!

— Така ти се пада, като ми се плезиш.

Тя засмука пръста си и ме стрелна злобно, преди да отдалечи ръка, за да огледа внимателно пораженията.

— Застраховката ми за трудова злополука покрива ли порязване с хартия?

— Кокошките снасят ли снежни топки?

След малко повече от два часа седяхме в уютна дневна в Руис с приятна жена на име Хай, която ни беше поднесла разтворима напитка в чаши за чай. Хай изглеждаше наполовина азиатка, най-вероятно корейка, но съпругът й беше рус и синеок пилот във военноморския флот. Бяха се срещнали по време на отпуската му в Корпус Кристи, нейния роден град в южната част на Тексас. Личеше, че е оттам и по носовия й изговор. Тя беше дребна и кръглолика, с прошарена черна коса, подстригана на черта до брадичката. С бялата си блуза и панталони цвят каки изглеждаше по-млада за възрастта си, въпреки че беше крехка като чашите за чай, които ни поднесе.

— Благодаря — казах й, когато ми подаде салфетка.

— Искате ли бисквити? — попита тя с тексаския си акцент, който никак не се връзваше с азиатските й черти.

— Не, благодаря — каза Куки.

— Сега се връщам. — Хай забърза към кухнята, като влачеше джапанките си по килима.

— Може ли да си я взема с мен у дома? — попита Куки. — Много е сладка.

— Може, но на това му казват отвличане и не се посреща ласкаво от повечето институции. — Изкисках се в чашата си, когато тя ми се намръщи. Явно порязването с хартия я бе направило сръдлива.

Хай се появи отново с чиния бисквити в ръце. Усмихнах й се, когато ми я подаде.

— Много ви благодаря.

— Тези бисквити са хубави — рече тя и седна в люлеещ се стол срещу нас.