Вторият гроб отляво

Остър пристъп на ревност разсече гърдите ми, отваряйки рана. Метафорично. Стотици жени, може би дори хиляди, знаеха за Рейес Алегзандър Фароу повече от мен.

— Защо някой ще създава фен клуб, посветен на затворник? — попита Куки.

И аз бях попитала Нийл същото.

— Очевидно има жени, които са обсебени от затворници. Търсят в новини, статии и съдебни документи, докато не открият атрактивен затворник, след което си поставят за житейска мисия да докажат, че е невинен — каквито всички те твърдят, че са — или просто му се възхищават от разстояние. Нийл каза, че за някои жени се превръщало почти в състезание.

— Това е пълно безумие.

— Съгласна съм, но само си помисли. Тези мъже нямат голям избор. Възможно е жените да правят това, защото знаят, че почти със сигурност ще бъдат приети от затворника. Искам да кажа, кой би отхвърлил жена, която пише любовни писма и ходи на посещения в затвора? Какво биха загубили тези жени?

Куки ме погледна разтревожено.

— Ти май го приемаш много добре.

— Всъщност не — признах и поклатих глава. — Мисля, че съм в шок. Да му се не види, те разправят истории.

Куки изглежда също беше изпаднала в шок. Тя сърфираше на лаптопа си в един сайт, докато аз шофирах към къщата на някоя си Илейн Оук. Очите й бяха широко разтворени, а изражението й — сантиментално.

— Имат и снимки.

— И разправят истории. Чакай, какво? Имат снимки? — Взех решение в интерес на безопасното пътуване да отбия встрани от магистралата. Включих аварийните светлини и погледнах екрана на Куки. Чумата да ги тръшне. Те имаха снимки.

Час по късно стояхме пред прага на жена, която наум наричах Мацето преследвачка. Ама сериозно ли? Да плаща на пазачите и на други затворници, за да получава информация за Рейес? Да открадне от него? Не че не бих направила същото, но аз си имах основателна причина.

Вратата отвори висока слаба жена. Русата й коса беше късо подстригана и нагласена да изглежда рошава, но нямаше съмнение, че всеки един косъм бе точно там, където тя го искаше.

— Здравейте. Госпожица Оук?

— Да — потвърди тя с нотка на раздразнение в гласа си.

— Искаме да ви зададем някои въпроси за Рейес Фароу.

— Обявила съм приемно време. — Тя посочи към надпис над звънеца. — Може ли да дойдете тогава?

Извадих детективската карта от джоба си.

— Всъщност водим разследване. Бихме искали да поговорим сега, ако имате минута.

— О! Ами… добре. — Тя ни покани в скромния си дом, ако къща за милиони долари с поне дванайсет милиарда стаи можеше да се нарече скромна. Ама на какво приличаше това? — Идват толкова много посетители, че трябваше да обявя приемно време. Нямам минута спокойствие. — Тя ни заведе в малка дневна. — Да поръчам ли чай?

Ама тя сериозно ли? Това ли правеха богатите хора? Поръчваха чай?

— Не, благодаря. Току-що поех огромна доза нирвана с лед и без захар.

Тя потърка с кокалчето на пръста си мястото над горната устна, сякаш недодяланото ми поведение беше… недодялано.

— Е — рече тя, след като се съвзе от безочието ми, — какво е направил този разбойник пък сега?

— Разбойник? — попита Куки.

— Рейес — уточни тя.

Мускулите ми се сковаха от ревност при небрежното споменаване на името на Рейес. Не беше типично за мен. Рядко получавах мускулни спазми, а и моите правила гласяха всяка да се оправя както може. Нека най-изкусната флиртаджийка спечели. Винаги съм вярвала, че съм напълно лишена от чувство на ревност. Очевидно, що се отнасяше до Рейес, го имах на двеста и шеста степен.

Потисках емоциите си със стиснати зъби и юмруци.

— Свързвали ли сте се с него през последния месец?

Тя се разсмя. Очевидно селянчетата я развеселяваха.

— Не знаете много за Рей, нали?

Рей? Чудех се дали може да стане по-лошо, докато клепачите ми потрепваха.

— Всъщност не — казах с все така стиснати зъби, което не беше много лесно.

Щом Илейн стана и тръгна към вратата, Куки сложи ръка върху моята и я стисна. Вероятно искаше да ми напомни, че ще има свидетел, в случай че убия жената и заровя безжизненото й тяло под лехата с азалии. Дори не знаех, че азалиите виреят в Ню Мексико.

— В такъв случай сигурно ще искате да ме придружите. — Тя отвори двойните врати, които водеха към място, което би могло да се опише единствено като музей на Рейес Фароу.

Стоях с отворена уста пред огромен стенопис на Рейес, който ме приканваше, галеше ме с искрящия си поглед и караше коленете ми да омекнат и дъхът ми да спре.

— Предположих, че ще ви хареса — каза тя, а аз се надигнах от стола си и се затътрих безцелно напред.

Потопих се в рая на Рейес и останалата част от света изчезна. Стаята беше широка, с осветени витрини за експонати, а по стените бяха закачени снимки в рамки.

— Аз бях първата — обясни тя с преливащ от гордост глас. — Открих го още преди да бъде осъден. Всички останали сайтове се появиха след моя. Те не знаят нищо за него, освен ако аз не им го кажа.