Вторият гроб отляво

Или ако пазачите в затвора не го кажеха на нея. Знаех от Нийл, че през годините се е наложило да уволнят четирима пазачи за продаване на информация и снимки на тази жена, всичките отнасящи се до Рейес Фароу. И предвид къщата й, Илейн би могла да си позволи доста повече. Голяма част от снимките в рамки бяха същите като в уебсайта, любителски снимки, направени от пазачите, докато Рейес не гледа към тях. Зачудих се колко им е платила, за да рискуват работата си. И живота си, като познавах Рейес.

Имаше дори няколко с много лошо качество на него под душа. И без значение от качеството, той беше страхотен. Наведох се да разгледам стегнатата извивка на задника му, плавните линии на мускулите му.

— Тези и на мен са ми любимите.

Подскочих от гласа на Илейн и продължих да разглеждам, като пресмятах доколко е рисковано да се върна по-късно, да вляза с взлом и да ги открадна. Във витрините имаше различни вещи, които предполагах, че са принадлежали на Рейес. От затворнически униформи, гребен и стар часовник, до няколко книги и пощенски картички, които явно бе получил. Приближих се. На нито една от картичките нямаше обратен адрес. Доближих се още повече до витрините и видях няколко листа, изписани на ръка и разстлани по рафта. Почеркът беше отчетлив и плавен, вероятно на Рейес.

— Великолепният му почерк — отбеляза Илейн не без самодоволство. Изглежда се наслаждаваше на факта, че ме смайва. — Все още разнищваме загадката около Дъч.

Замръзнах. Тя да не би да каза Дъч? След дълга пауза се съвзех, стегнах се и я погледнах с най-безгрижното си изражение. За щастие Куки стоеше зад нея и леко встрани, така че жената не можеше да види облещените й очи.

— Дъч? — попитах.

— Да. — Тя тръгна бавно напред и посочи. — Вижте текста по-отблизо.

Наведох се и започнах да чета. Дъч. Отново и отново. На всеки ред, всяка дума беше само Дъч, повторена отново и отново. Тъй че това, което приличаше на писмо, се състоеше изцяло от прякора ми. Последната страница беше малко по-различна. Беше по-скоро рисунка, отново получена от изписването на Дъч. Сърцето ми запрепуска като пред финиша на състезание.

— Знаете ли колко са стари? — попитах, след като няколко пъти си поех дъх, за да се успокоя.

— Отпреди няколко години са. Когато Рейес разбра, че един от пазачите ги краде заради мен, престана да ги пише.

Имаше снимка в края на витрината, която беше може би най-завладяващата от всичките. Беше черно-бяла на Рейес, седнал на нара в килията си, преметнал ръка върху свитото си коляно. Главата му беше облегната назад на стената, очите му бяха затворени, а изражението му не можеше да бъде по-отчаяно.

Сърцето ми се сви. Разбирах защо не искаше да се връща обратно в затвора, но не можех да го оставя да умре. Особено след казаното от Блу и Пари.

Това място, този музей ме зашеметяваше. Бях имала усещането, че Рейес е само мой, моята малка тайна, съкровището, което трябваше да пазя, докато смъртта ни раздели, а се оказа, че през цялото време е бил преследван от орда жени. Не че можех да виня някоя от тях, но болката, така или иначе, беше силна. Куки стоеше неподвижна и се чудеше какво възнамерявам да предприема.

— Значи нямате представа кой е Дъч? — попитах в опит да се докопам до повече информация.

— Един от пазачите се опита да разбере заради мен. Предложих му сериозна сума, но Рейес го хвана и пазачът беше уволнен. Рейес е много интелигентен. Знаете ли, че има две дипломи? Получил ги е в затвора.

— Наистина ли? Това е невероятно — промърморих с престорено безразличие. Ако я оставех да разбере, че знам за Рейес повече, отколкото казвам, щеше да започне да се държи като питбул. Или щеше да ми предложи много пари, на които не бях сигурна, че ще устоя. Особено сега, когато Рейес правеше всичко възможно да покажа лошата си страна. — Вероятно няма да се съгласите да ми дадете името на настоящия си информатор.

— О, не. Това би било неспазване на поверителността. А и бях предупредена да спра с проучването си. Не мога да рискувам този човек да бъде уволнен, а аз арестувана.

Тя не беше ли наясно с какво се занимават частните детективи?

— Защо ме попитахте дали познавам Рейес добре?

Тя се изкиска в пълно неведение, че дълбоко в себе си желаех смъртта й.

— Рейес не се вижда с никоя. Никога. И повярвайте ми, десетки жени са се опитвали през годините. Той получава повече писма и от президента. Но никога не чете нито едно от тях.

Това ме зарадва.

— Всичко това е упоменато в сайта. Предупреждавам новите, че той няма да приеме посещението им или да прочете писмата им. Но всяка почитателка си въобразява, че той ще се влюби точно в нея. Държат да опитат. Не ги виня. Но от всички жени, които са опитвали, аз съм единствената, с която той се срещна.

Усетих в мозъка на костите си, че лъже. Никога не го бе зървала на живо. Това също ме зарадва.

— А как узнахте за Рейес? — попита тя, най-после обзета от подозрения относно присъствието ми.

— О, работех по един случай и името му просто изникна.

— Наистина ли? За какво се отнася?

Отместих погледа си от него и се обърнах към нея.