Вторият гроб отляво

Преди да се усетя, часовникът удари три. Метафорично. Не бях оставала до толкова късно от маратона на „Зоната на здрача“ преди няколко седмици. Потръпнах при мисълта за броя на кафетата, в които давех тъгата си през последните няколко часа. Това можеше да обясни и неконтролируемото треперене.

Нямаше да успея да заспя, така че реших преди да си легна да проверя дали татко не е все още долу. Обикновено си тръгваше между полунощ и два, но нищо не пречеше да проверя. Във всеки случай можех да се позавъртя в кухнята. Нещо за хапване можеше и да ми помогне да заспя.

Вярно, че бях изпила пет чаши кафе или дори шест, но имах силно усещане, че нещо не е наред, когато слязох в „Бедствие“. Навсякъде беше съвсем тъмно, както се очакваше, но под вратата на татковия офис се процеждаше светлина. Започна леко да ми се гади, докато се провирах между масите и столовете. Може би бе по-добре да хапна само супа, като се приберях у дома.

Отворих вратата. Лампата на татко светеше, но той не беше там. Колкото и банално да звучи, приток на адреналин се устреми право към сърцето ми.

Усещах страха, който се излъчваше от кухнята. Чувствах също опасенията и дезориентацията, но страхът беше по-силен от всичко. Заобиколих зад бара и взех нож, преди да отида до вратата на кухнята. Колкото повече се приближавах, толкова повече се усилваше усещането за страх. Заедно с топлината, която придружаваше това чувство, усещах и аромата на бонбони против кашлица с мед и лимон и знаех, че това е татко. И го правеше нарочно. Сякаш ме предупреждаваше да стоя настрани. Но пък той не подозираше, че умея да усещам чувствата на хората. Нали?

Нямах друг избор, освен да мина колкото може по-тихо през летящите врати, които водеха към абсолютно тъмната кухня. Когато бях вече вътре, леко се приближих към ъгъла, за да могат очите ми да свикнат. Защо ли не държах постоянно у себе си очила за нощно виждане?

Преди да съм успяла да се ориентирам, лампата светна и изведнъж бях толкова заслепена, колкото и преди. Вдигнах ръка, за да предпазя очите си от силната светлина и примигнах срещу острата белота. Точно тогава видях как в полезрението ми влезе яко ръчище с нож, доста по-дълъг от този, който имах аз. Замахна толкова бързо, че единствената ми мисъл се сведе до вероятностите. Ако сметките ми бяха точни, имайки предвид силата на замаха и дължината на блестящото острие, движещо се към мен, щеше да е доста болезнено.

Глава 12

„Хубаво де, а ако животът ми поднесе туршия?“4

Стикер върху броня на кола

В мига, когато би трябвало да умра от остър като бръснач нож, забит в сърцето ми, във вените ми нахлу адреналин и светът около мен сякаш забави темпото си. Наблюдавах как острието наближава сантиметър по сантиметър. Погледнах към мрачното и гневно лице на мъжа. О, да, със сигурност желаеше смъртта ми. Което беше истинска гадост, защото аз дори не го познавах. После хвърлих поглед настрани. Баща ми седеше вързан и със запушена уста на кухненския под. Поредната доза адреналин нахлу в тялото ми, когато видях отстрани по главата му да се стича кръв. Очите му бяха разширени от страх, но не за него самия. За мен.

Ножът се приближаваше. Отново погледнах към него точно когато върхът му разкъса кожата в областта на сърцето ми. Преди да осъзная какво върша, се наведох и реалният свят рязко се завърна. Мъжът, неспособен да спре инерцията си, полетя към стената зад мен. Докато се разминавахме, вдигнах моя нож и като комбинация от собственото му тегло и силата ми при движението нагоре се получи така, че го забих в шията му.

Той се препъна в някакви кашони и се заби с глава в стената, при което загуби контрол и изпусна ножа си. Изритах го под една от стоманените маси за подготовка на храна и се втурнах към баща ми, без да изпускам от поглед онзи, който за малко не се беше превърнал в мой убиец. Мъжът притисна врата си с ръка, а между пръстите му се стичаше кръв. Издаваше бълбукащи звуци.

Почувствах се малко зле, но той беше започнал пръв.

Горе-долу в този момент чух сирените. Може би татко беше успял да задейства тайна аларма, преди онзи да го завърже. Опитах да махна превръзката от устата му, но пластовете бяха много, човекът не беше пестил лепенката. Изведнъж изпитах усещането сякаш падам от голяма височина, всичко около мен потъна в мрак и, изгубила равновесие, се озовах в шкафа до мен. Поех дълбоко въздух, изправих се на крака и продължих да търся края на лепенката, който явно беше неуловим като дъгата. Това, че пръстите ми трепереха неконтролируемо, не помагаше.

Чух как двама униформени се втурнаха през задната врата.

— Тук сме — извиках и заоглеждах нападателя си. Той се мяташе като риба на сухо в опит едновременно да се измъкне от купа с кашони и да спре кървенето от вената си.

Полицаите влязоха в кухнята предпазливо, а после единият приближи до мен, за да помогне, а другият се обади за подкрепление и линейка.

— Този човек се опита да ме убие — заявих пред полицая потресена. Не го познавах. Беше млад и вероятно новак.