Вторият гроб отляво

— Ти първи трябваше да я предупредиш. — Куки заби пръст в гърдите му, за да подчертае казаното и имах усещането, че на Чибо може също да му дотрябва лепило. Огледах се наоколо за всеки случай.

Вместо това той наведе глава виновно.

— Ние просто не мислехме…

— Именно — отсече тя и тръгна да търси кафе.

— Може ли да сте малко по-тихи? — попита мъжът от съседното легло. — Простреляха ме с деветмилиметров в главата и пулсирането е нетърпимо.

Нямах съмнения в това. Никога не бяха стреляли в главата ми, но сигурно болеше. Отново погледнах към чичо Боб.

— Затова ли накара Гарет да ме следи?

Той стисна устни.

— Това беше причина номер едно.

— А другата — в случай че Рейес Фароу случайно се появи.

— Това е причина номер две.

В този миг бях отвратена от всички мъже.

— И си могъл да кажеш на Суопс, но не и на мен?

— Чарли, нямахме представа дали ще предприеме нещо или просто дрънка глупости. Той вини баща ти за смъртта на дъщеря си. Умряла е, когато Карузо е блъснал колата си при полицейско преследване. Баща ти е бил зад волана на полицейската кола. След като излезе от затвора, започна да звъни на баща ти и да заплашва, че ще избие семейството му. По тази причина прикачихме по някого към всеки от вас. Баща ти не искаше да причинява тревоги.

Краят на това изречение можеше да бъде „на малката ти красива главичка“. Това беше най-шовинистичното изявление, излизало някога от устата на Чибо.

Стоях лице в лице с него, гневна, че всички мъже, дори онези, с които имах само бегъл контакт, ме лъжеха през последните две седмици. Надигнах се на пръсти и прошепнах:

— Майната ви на всички.

С или без попълнени документи тръгнах да търся Куки, известна още като транспорта ми до вкъщи. Когато минавах покрай асансьора, вратата се отвори и отвътре излезе сестра ми.

— Ще оживееш ли? — попита.

— Както винаги.

— Как е татко?

— Лекарите казаха, че ще се оправи. Има сътресение и няколко натъртени ребра, но нищо счупено. Скоро ще го изпишат.

— Чудесно. Ще дойда пак утре сутринта. — Тя се обърна и закрачи по коридора малко пред мен, като че не искаше да бъдем видени заедно на обществено място. В този случай щях да й дам основателна причина.

Изохках, хванах се за гърдите и се облегнах немощно на стената, като започнах да дишам бързо и учестено. Имитацията на учестено дишане, без всъщност да го правиш, не е толкова лесна, колкото човек би си помислил.

Джема се обърна и ме стрелна с гневен поглед.

— Какво правиш? — процеди през зъби.

— Споменът ми се върна — промълвих и поставих ръка на темето си с болезнено изражение. — Когато бях в болница, за да ми вадят сливиците, се опитах да избягам. Капките от системата ми ги доведоха право при мен и бях заловена.

Разтревожена, че някой може да ни наблюдава, тя хвърли бърз поглед наоколо и после насочи вниманието си към мен.

— Никога не са ти вадили сливиците. Дори не ти се е налагало да оставаш в болница за през нощта.

— О! — Изправих се. Пълна излагация. — Я почакай! Останах цяла нощ, когато умря леля Селена. Останах с нея и й държах ръката.

Тя направи отегчена гримаса.

— Леля Селена е мисионер в Гватемала.

— Наистина ли? Тогава коя беше онази възрастна жена?

След шумна и продължителна въздишка тя отново пое към изхода и извика през рамо:

— Сигурно е била истинската ти майка, защото не е възможно да имаме кръвна връзка.

Усмихнах се и забързах след нея.

— Май се опитваш да ме накараш да се почувствам по-добре.

Глава 13

„Не ходи да си купуваш ядове, те са безплатни и ти знаят адреса.“

Надпис върху тениска

На следващата сутрин спах до девет, което беше разбираемо, след като си бях легнала чак в пет и половина. Мозъкът ми все още не функционираше, когато тръгнах към кафеварката.

— Добро утро, господин Уонг. — На дрезгавия ми глас не му беше достатъчен сънят, също като на мен. Протегнах се към каната за кафе и забелязах бележка върху Господин Кофеин. Толкова романтично. Спрях се, за да я разгъна:

„Как определяш частен детектив, който не се предава?“

Хрумнаха ми няколко варианта. Настойчив. Надежден. Решителен. Кой знае защо се съмнявах, че имат предвид някоя от тези думи. Разгънах бележката още веднъж.

„Мъртъв.“

Трябваше да се придържам към двусрични отговори. Престъпниците не си падаха по сложни думи.

Колкото и поучително да беше посланието, имах работа за вършене. Толкова животи за съсипване, а толкова малко време. А и трябваше да купя нова ключалка. В трите свободни минути, които имах, след като включих кафеварката, реших да се изпишкам. Но докато минавах покрай входната врата, някой почука. Спрях, огледах се наоколо, зачаках.

След малко из апартамента ми се разнесе звук от ново почукване.

Отидох на пръсти до вратата и се заклех пред себе си, че ако бяха дошли да ме убиват, наистина щях много да се ядосам. Погледнах през шпионката. Отвън стояха две жени с библии в ръце. О, я стига. Толкова лоша дегизировка. Вероятно бяха опитни убийци, изпратени да ми теглят два куршума в главата, преди да е дошъл обяд.