Вторият гроб отляво

— Развалина? — изперчих се, преструвайки се на обидена. — Добре съм. Слънцето грее, бързосъхнещото лепило държи. Какво повече може да иска едно момиче?

— Господство над света? — предположи тя.

— Добре, само това. Говорила ли си с Амбър днес?

Куки въздъхна тежко.

— Дъщеря ми ще ходи на къмпинг с баща си през уикенда.

— Това е страхотно. На къмпинг е забавно — казах, като се стараех да звуча ведро. Знаех защо мисълта за това я разстройва, но предпочетох да не го споменавам. Когато Амбър оставаше при баща си, Куки изпадаше в състояние на депресия. В петък това би се променило. Сега щеше да се наложи подобряването на настроението й да изчака до края на уикенда. Съчувствах й.

— Сигурно е така — измънка тя уклончиво. — Изглеждаш уморена.

Взех няколко папки от бюрото й.

— Ти също.

— Да, но снощи теб почти те убиха.

— Почти е точната дума. Ще направя някои проучвания, а после вероятно ще отида да се срещна с родителите на Кайл Кирш в Таос. Погрижи се да са си у дома.

— Разбира се. — Тя сведе поглед и запрехвърля някакви страници. — Той оживя — изтърси Куки, докато вървях към офиса си. — Нападателят ти. След два и половина литра кръв. — Аз спрях по средата, в опит да овладея емоциите, напиращи да бликнат, после продължих към офиса си. — А, и ще дойда с теб в Таос.

Подозирах, че ще иска да дойде. Точно преди да затворя вратата, подадох глава и попитах.

— Не си ми оставяла бележка, нали? Върху Господин Кофеин?

Тя смръщи вежди.

— Не. Каква бележка?

— Нищо особено. — Не допусках, че Куки би заплашвала живота ми, но още ми предстоеше да открия дали е черната вдовица. В багажника си имаше мъртвец, а човек никога не можеше да е сигурен в наши дни.

Седнах зад бюрото си. В мислите ми се бяха скупчили облаци с опасност от валежи. Оживял е. Това беше добре, струва ми се, но той винаги щеше да си остане заплаха. Почти ми се прииска Рейес да беше там и да го беше убил или поне да го беше осакатил, така че вече никога да не може да наранява никого. Вековен въпрос изникна в съзнанието ми въпреки цялата си безполезност. Защо чудовища като това оцеляваха, а всеки ден умираха добри хора?

Леко почукване на вратата ме изтръгна от размишленията ми и Куки надникна в офиса ми.

— Някой иска да те види — каза тя уж с досада.

— Мъж или жена?

— Мъж.

— Изглежда ли като член на „Свидетелите на Йехова“?

Тя примигна изненадано.

— Ами, не. Изведнъж е възникнал проблем със „Свидетелите на Йехова“ ли?

— Не. Ни най-малко. Затворих им вратата под носа тази сутрин. Реших, че може да са пратили още някого.

Тя поклати глава.

— Чичо ти Боб е.

— Още по-лошо. Кажи му, че ме няма.

— И с кого се предполага, че говоря през цялото това време?

— И бездруго — каза чичо Боб, докато избутваше Куки, за да мине — чух гласа ти. — Отправи ми критичен поглед. — Срамота е да караш Куки да лъже заради теб. Какво си направила на тези свидетели на Йехова?

— Нищо. Те започнаха.

Той седна срещу мен.

— Трябват ми показанията ти за снощи.

— Нямаш проблеми. Вече ги написах.

Той се поразведри, когато взе листа хартия от мен. Но лицето му помрачня, докато четеше.

— „Чух шум. Един лош човек замахна с нож към мен. Аз се наведох и прерязах гърлото му. Край.“ — Той въздъхна тежко. — Върху това ще трябва да се поработи.

— Но аз съм само едно момиче — продумах с лека горчивина в гласа. — Не е като да съм разкрила десетки случаи за теб и баща ми. Не е нужно да тревожа малката си красива главица с неприятни неща като някакви си подробности. Не съм ли права? Боже опази да знам нещо за каквото и да било.

Той стисна челюст, вероятно обмисляйки шансовете си да излезе от офиса ми, без да пострада.

— Защо да не се занимаем с това по-късно? — попита и пъхна показанията ми в папка.

— Защо не?

Точно когато чичо Боб се изправи, Куки ми звънна по вътрешната линия.

— Да?

— Имаш още един посетител. Гарет. Не съм сигурна дали е от „Свидетелите на Йехова“ или не.

Другият предател. Идеално.

— Прати го, без да се колебаеш.

Докато Гарет се разминаваше с чичо Боб, вероятно Чибо му беше подсказал нещо с изражението си, за да го предупреди. Веждите му подскочиха заинтригувано, преди да отиде да си сипе кафе и да се настани на стола срещу мен. Аз седях и потропвах с нокти по бюрото, в очакване на шанс да ги забия в него.

Гарет отпи голяма глътка, а после попита:

— Какво съм направил?

— Знаеше ли, че онзи е заплашвал баща ми?

Той се размърда на стола си така притеснено, че беше забавно.

— Казали са ти?

— Защо? Не, Суопс. Не ми казаха. Вместо това изчакаха, докато онзи не преби баща ми и не го подготви за излитане в космоса, облепвайки го с лепенка от главата до петите, а после се опита да ме убие с касапски нож.

Той скочи от стола и изруга, когато разля кафето в скута си. Очевидно никой не му се беше обадил.

— Какво? — извика, докато се опитваше да почисти джинсите си. — Кога? Какво е станало?

— Мога да ти извадя копие от показанията си, ако това ще помогне.

Той седна и ме погледна предпазливо.

— Разбира се.