Вторият гроб отляво

Той хвърли поглед през рамо, докато размотаваше лепенката от главата на баща ми, а после отново погледна към мен.

— Мисля, че сте победили — каза с намигване.

В този миг ме изпълни чувство на гордост.

— Да, победих. — Отново насочих поглед към нападателя. — Ще замахваш към мен с остър нож, а?

Другият полицай му беше сложил белезници и притискаше кухненска кърпа към врата му. Надявах се да не кърви до смърт. Никога не бях причинявала нечия смърт директно.

Новакът най-накрая се справи с лепенката.

— Толкова съжалявам, миличка — проговори баща ми с дрезгав глас.

Аз го прегърнах, а полицаят продължи да се труди над освобождаването на баща ми. Лепенката покриваше почти всеки сантиметър от тялото му. Двамата с баща ми треперехме, а очите ни бяха насълзени.

— Ранен ли си? — попитах точно когато чичо Боб влетя в помещението с медицински екип по петите си.

— Лиланд! — извика и коленичи. Отправи леден поглед към човека риба, а после се обърна към нас. — Не получихме сигнала.

— Какъв сигнал? — попитах предпазливо.

Баща ми заби поглед в пода, а Чибо обясни:

— През последните седмици Карузо отправяше заплахи към баща ти, което до голяма степен е в нарушение с условията по освобождаването му. Поставихме хора да наблюдават, но също така се уговорихме за сигнал, в случай че се появи.

— Може да се каже, че ме изненада — включи се баща ми с нотка на сарказъм в гласа.

— О, мен също — добавих в подкрепа на баща си. — Мен също ме изненада.

— Знаех, че ще се справиш с него — заяви баща ми, а новакът освободи ръцете му. Изражението му излъчваше респект. — Как го направи?

Погледнах самоуверено.

— Какво как съм направила?

— Движението, което направи — поясни баща ми със слаб глас. — Беше… нечовешко.

— Добре, да му дадем нещо за пиене — обърна се чичо Боб към новака.

— Разбира се, сър. — Новакът ми отправи гримаса, преди да се отдалечи. Страхотно. Половината от служителите в полицейския участък вече ме смятаха за откачалка. Време беше да включим и другата половина.

— Лиланд — смъмри го Чибо, докато му помагаше да седне на един стол, — не можеш да говориш така пред други хора.

— Ти не я видя — възрази баща ми, а аз внезапно се почувствах отново като грозното пате. Мислех, че съм се простила с този персонаж преди години. Очевидно не беше така. — Начинът, по който се движеше, беше…

— Като този на добре трениран частен детектив? — предположи Чибо.

Татко примигна в опит да се фокусира върху нещо друго, но взорът му не спираше да се връща обратно към мен и там се четяха милиони въпроси.

Спешният медицински екип вече буташе на носилка човека риба с внимателни, но бързи движения — едва ли му беше останала още много кръв — а втори екип се зае с мен и баща ми. Когато един от тях започна да опипва областта около Опасност и Уил Робинсън, осъзнах че имам голям прорез в гърдите заради това, че се бях навела със стърчащ от мен нож. Другия път, когато предприема такова движение, първо ще отстраня ножа.

— Ще са нужни шевове — заяви медицинското лице.

За щастие точно по това време Куки премина през полицейската лента и тя ме откара до болницата. Какво беше имал предвид татко, като каза как бил сигурен, че ще се справя? Уплашеното изражение на лицето му, когато бях нападната, не създаваше такова впечатление. Заяви го така, като че беше пресмятал шансовете ми дълго преди самата случка. И как само ме гледаше! Никога преди не ме беше гледал така. Физиономията му тревожно напомняше изражението на мащехата ми, когато се озовяхме лице в лице.

Това обаче не беше единственото, което ме тревожеше. За първи път в живота ми Рейес не се появи, за да ме спаси. Това означаваше или че ми е наистина бесен, или че е мъртъв.

След дълго чакане седях в спешното отделение, събрана в едно цяло чрез бързосъхнещо лепило, макар персоналът да го наричаше хирургическо лепило. Прорезите вече бяха започнали да зарастват за изненада на не един лекар и няколко сестри. Така че нямаше шевове. Само бързосъхнещо лепило.

— Подушвам бързосъхнещо лепило — казах на Куки, която седеше до мен. Попълването на документите отне много повече време от двете минути, които им бяха нужни да ме слепят отново в едно цяло.

— Просто не мога да повярвам — заяви тя, разстроена, че баща ми не беше споменал за бившия затворник, заплашващ живота му. — Ако не друго, трябваше да те предупреди за твоя собствена безопасност, вместо да те държи в блажено неведение относно намеренията на някакъв луд да избие него и цялото му семейство.

Чичо Боб се приближи към нас.

— Как си?

— Дори не си прави труда — обърна се Куки към него, а устата й се превърна в тънка линия от разочарование. — Ти имаш участие в това точно колкото него. — Тя посочи към баща ми, който спеше в другия край на помещението с превързана глава. Той трябваше да прекара нощта в болницата за наблюдение. Което вероятно беше добре. Куки се беше развилняла.

Мащехата ми вдигна поглед, когато Куки се захвана с чичо ми. Сериозно. Човекът нямаше никакви шансове.