Вторият гроб отляво

— Наистина не мога да ви кажа, но трябва да ви задам няколко въпроса.

— Въпроси?

— Да. Например дали знаете къде се намира той в момента?

Тя се усмихна търпеливо.

— Разбира се. Той е в медицински център в Санта Фе.

— О! — казах. Куки ми правеше физиономии, с които ме подканяше да сложа тази жена на мястото й. Поне мъничко. — Всъщност, животоподдържащите системи трябваше да бъдат изключени миналата седмица.

В този момент тя замръзна. Изненадах я и й отне известно време да се съвземе.

— Съжалявам, но моят източник ми дава друга информация — заяви тя и запърха бързо с изкуствените си мигли.

— Вероятно ще трябва да си потърсите друг източник. Било е предвидено той да умре, госпожице Оук. Вместо това обаче, той се е събудил и се е измъкнал от медицинския център.

— Избягал е? — изпищя тя. Получи се още по-забавно, отколкото очаквах. Беше искрено изненадана. Нямаше представа къде Рейес беше скрил тялото си. Не можех да преценя дали да се радвам на това или не. Не се бяхме приближили до откриването му. Обърнах се да погледна още веднъж написаното от него, а Илейн потърси стол, явно краката й бяха омекнали.

Рисунката, онази, която приличаше на абстракция, създадена от името ми, беше всъщност скица на сграда. Приближих се и затаих дъх.

— О, това е стара сграда — каза Илейн зад гърба ми. — Не знаем къде се намира, но предполагаме, че е в Европа.

Обърнах се към Куки, направих й знак да се приближи с леко кимване. Тя сключи вежди и се приближи, като хвърляше предпазливи погледи през рамо. Когато застана до мен, погледна рисунката и също въздъхна.

— Обзалагам се, че имате право — съгласих се аз. — Има европейски вид. — Само дето се намираше в Албукърки, Ню Мексико, и двете с Куки живеехме в нея.

Погледът ми се насочи обратно към картичките.

— Може ли да видя откъде са тези картички? — попитах.

Илейн си вееше с ръка. Насили се да стане от стола, заобиколи витрината и я отвори.

— Мислите ли, че ще ме потърси? — попита тя, като ми ги подаваше.

— Защо да го прави? — попитах без особен интерес.

И двете картички бяха от Мексико. На тях беше написан адресът на Рейес в затвора, но нямаше обратен адрес, нито някакъв текст. Това беше далеч по-интересно от паниката, в която изпадаше Илейн.

— Т-той знае коя съм — заекна тя. — Знае, че съм плащала, за да получа информация за него. Ами ако ме потърси?

— Може ли да ги задържа?

— Не! — Тя ги грабна от ръцете ми.

Добре. Силно развито чувство за собственост.

— Това е визитката ми — казах й и я подадох. — Обадете ми се, ако дойде да ви преследва. Наистина трябва да го предам на властите. — С Куки се приготвихме да си вървим.

— Чакайте, не, нямах това предвид. — Тя ни последва, а токчетата й чаткаха по испанските плочки. — Ами ако дойде да ме убие?

Спрях и я изгледах с подозрение.

— Има ли причина той да желае смъртта ви, госпожице Оук?

— Какво? Не. — Отново лъжеше. Чудех се какво ли още бе надробила, освен години наред да плаща на хора да го шпионират.

— Тогава наистина не мисля, че има проблем. — Отново се обърнах да си вървя.

Тя ни заобиколи тичешком и ни препречи пътя.

— Аз просто… всички…

— Говоря сериозно, госпожице Оук, трябва да работя по случая си.

— Ето — каза тя и ми подаде пощенските картички. — Ще ви ги дам. Така или иначе ги имам сканирани в компютъра си. Само ви моля да ми се обадите веднага щом го открият.

Погледнах към Куки, лицето ми изразяваше пълно несъгласие.

— Не знам. Това би било нещо като нарушаване на поверителността.

— Не и ако животът ми е застрашен — изписка тя. — Ще ви наема.

Бях сгрешила в преценката си. Това беше доста интересно.

— Първо, вече имам клиент. Не бих могла да се ангажирам с друг по същия случай. Това би довело до конфликт на интереси. И второ, защо мислите, че животът ви е в опасност? Страхувате ли се от Рейес Фароу?

— Не — каза тя с нервна усмивка. — Ами работата е там, че… ние сме женени.

Куки изпусна чантичката си и се опита да я хване във въздуха. В този момент бутна една ваза. Когато се протегна за вазата, се подхлъзна на плочките и преобърна цялата масичка. Прекрасната ръчно изработена стъклена ваза полетя към мен и единственото, което си помислих, като я улових беше: „Айде стига бе! Пак ли?“. Щеше да се наложи да се поупражняваме в контрол над мускулите си.

— Женени? — попитах, след като масичката падна на земята. Куки я изправи и с глуповато изражение постави отгоре стъклената ваза. — Налага се да бъдете напълно откровена с мен, госпожице Оук. По случайност знам, че Рейес не е женен.

Илейн погледна към Куки, преди да ми отговори.

— Имаше един глупав спор — поде тя, като се обърна пак към мен — и аз един вид подведох хората да вярват, че сме женени. Една от собственичките на сайтове каза, че си пишат с Рейес, което беше лъжа и аз го знаех, тогава друга каза, че се срещат — срещат! — та аз вдигнах мизата, така да се каже. Те си мислят, че сме женени от шест месеца.

Направих гримаса и се обърнах към нея.

— И защо биха ви повярвали?

— Защото аз… може да се каже, че фалшифицирах брачно свидетелство. Всичко е в уеб сайта. Е, без факта, че е фалшиво.