Вуду

Звънна у Сантини готов да ги попита за апартамента на Портърфийлд. Но семейство Сантини явно очакваха някого или бяха значително по-непредпазливи от съседите си, защото отвориха вътрешната врата, без да питат кой е.

Ребека поведе децата вътре, а Джак тихо ги последва, като затвори вратата на фоайето зад гърба си.

Би могъл да използва и полицейската си карта, за да влезе, но това би отнело много време. С непрекъснатото нарастване на престъпността хората напоследък бяха станали по-подозрителни. Ако бе започнал без заобикалки с госпожа Еванс в началото, тя не би приела думата му, че е ченге. Би поискала да слезе долу — с право, — за да види значката му през стъклената врата. Дотогава демоничните Убийци на Лавел можеше да са минали покрай сградата и да са ги забелязали.

Освен това Джак не искаше да замесва и други хора, защото така би изложил живота им на риск, ако духовете пристигнеха изведнъж и нападнеха.

Ребека явно споделяше грижата му за другите хора, защото предупреди децата да не вдигат шум, докато ги водеше към полутъмна ниша под стълбите вдясно от главния вход.

Джак се присъедини към тях в ъгълчето, по-далече от вратата. Не се виждаха от улицата или от стълбите, дори и някой да се наведеше специално над перилото.

След по-малко от минута на няколко етажа над тях се отвори врата. Стъпки. После някой, очевидно господин Сантини, извика:

— Алекс? Ти ли си?

Те останаха мълчаливи и неподвижни под стълбите.

Господин Сантини чакаше.

Отвън вятърът свиреше.

Господин Сантини слезе няколко стъпала:

— Има ли някой там?

Махай се, мислеше си Джак. Нямаш никаква представа в какво би могъл да се забъркаш. Махай се.

Човекът като че ли възприе по телепатия предупреждението на Джак, защото се върна в апартамента си и затвори вратата.

Джак въздъхна.

Накрая Пени попита с разтреперан шепот:

— Как ще разберем кога ще е безопасно да излезем отново навън?

— Ще почакаме малко и когато видим, че всичко е наред… аз ще изляза и ще погледна — тихо отвърна Джак.

Дейви трепереше, като че ли тук бе по-студено отколкото вън. Избърса потеклия си нос с ръкав:

— Колко време ще чакаме?

— Пет минути. — Ребека също шепнеше. — Най-много десет. Тогава ще са си отишли.

— Така ли?

— Разбира се. Може и сега да са си отишли.

— Наистина ли? — попита Дейви. — Вече?

— Разбира се — увери го Ребека. — Доста вероятно е да не са ни последвали. Но дори и да са тръгнали след нас, няма да висят наоколо цяла нощ.

— Няма ли? — усъмни се Пени.

— Не, не, не — отсече Ребека. — Разбира се, че няма. Дори духовете се уморяват, ще знаете.

— Те това ли са? — зачуди се Дейви. — Духове? Наистина ли?

— Е, трудно е да се каже точно как трябва да ги наричаме — махна с ръка Ребека.

— Духове беше единствената дума, която ми дойде наум, когато ги видях — обясни Пени. — Просто тя ми хрумна.

— И е чудесна дума — похвали я Ребека. — Не би могла да измислиш нещо по-добро според мене. И, както знаеш, ако се замислиш за всички приказки, които си чула, духовете винаги повече лаят, отколкото хапят. Обикновено всичко, което са направили на хората, е да ги уплашат. Така че ако бъдем търпеливи и внимателни, много внимателни, всичко ще се оправи.

Джак се възхищаваше от умението на Ребека да се държи с децата, оценяваше как добре успява да ги успокои. Самият й глас сякаш вдъхваше надежда. Тя непрекъснато ги докосваше, докато им говореше, потупваше ги и ги галеше, смиряваше ги.

Джак повдигна ръкав и погледна часовника си.

Десет и четиринайсет.

Четиримата се бяха свили в сенките под стълбите и чакаха. Чакаха.

ШЕСТА ГЛАВА

1

Лавел лежа известно време върху пода на тъмната спалня — беше замаян и изтръпнал от болка, дишаше тежко. Когато Ребека Чандлър бе стреляла по няколко от дребните убийци в апартамента на Джеймисънови, Лавел се намираше в психически контакт с тях и бе почувствал сам съприкосновението на куршумите с телата им. Не бе ранен, не повече отколкото което и да е от демоничните същества. Кожата му не бе разкъсана. Не кървеше. Сутринта нямаше да има белези или протривания на кожата. Но бе изпитал допира на куршумите по ужасяващо истински начин и за кратко време бе изгубил съзнание.

Сега не беше в безсъзнание. Само дезориентиран. Когато болката започна да намалява, той залази по корем из стаята, без да е сигурен какво търси, без да знае дори къде е. Постепенно дойде на себе си. Изпълзя до леглото, легна върху матрака, изви гърба си и изстена.

Мракът го докосваше.

Мракът го лекуваше.

По прозорците падаше сняг.

Мракът дишаше над него.

Покривните греди скърцаха от вятъра.

Мракът му шепнеше.

Мрак.

Накрая болката изчезна.

Но мракът остана. Той го прегръщаше и милваше. От него бозаеше. Нищо друго не можеше да го успокои така пълно и дълбоко както мрака.