Вуду

— Плъхове — отвърна Кийт. — Изглежда входът ни, съвсем неочаквано, е нападнат от плъхове.

Фей го изгледа убийствено.

Не го беше грижа. Нямаше намерение да се впуска в сложни измислици за газов теч. Много лесно можеше да разберат, че ги лъжат и тогава щяха да приличат на истински глупаци: Така че той разказа на Ансън и Франсин за нашествието от гризачи, но не спомена за вуду или за ранните същества, които бяха излезли от шахтата в гостната. Отстъпи пред Фей по този пункт, защото тя бе напълно права — борсовият посредник трябваше да поддържа репутацията си на консервативен, стабилен и уравновесен човек във всички случаи… или да се разори.

Чудеше се колко ли време трябваше да мине, докато забрави видяното.

Много време.

Много, много време.

Може би никога нямаше да го забрави.

11

Джак се подхлъзна малко, прегази през една преспа, от което в ботушите му влезе сняг, зави зад ъгъла и излезе на булеварда. Не погледна назад, защото се боеше, че ще види духовете — както Пени ги наричаше — по петите си.

Ребека и децата бяха само на трийсетина метра по-напред. Той забърза след тях.

За свое разочарование видя, че те са единствените хора по широкия булевард. Имаше само няколко коли, изоставени, след като са забуксували в снега. Никой не се движеше пеша. И кой човек с всичкия си би тръгнал в ураганните ветрове, по средата на заслепяващата буря? През две пресечки едва се виждаха през снега червени стопове и въртящи се аварийни светлини. Това бе колона снегорини, но и те се движеха в обратната посока.

Настигна Ребека и децата. Не му беше трудно. Те вече не вървяха много бързо. Дейви и Пени едва се мъкнеха. Тичането в дълбок сняг е като тичане с оловни тежести на краката — постоянното съпротивление бързо ги бе изморило.

Джак огледа пътя зад тях. Нямаше и следа от духовете. Но тези същества с очи като фенери щяха да се покажат, и то скоро. Не му се вярваше да се откажат така бързо.

И когато се покажеха, щяха да попаднат на лесна плячка. Още малко и децата щяха да започнат уморено да влачат крака.

Джак също не се чувстваше особено енергичен. Сърцето му биеше така силно и бързо, че скоро сякаш щеше да излезе от гърдите му. Лицето го болеше от студения, хапещ вятър, който жилеше и очите му и ги насълзяваше. Ръцете го боляха, а бяха и изтръпнали, тъй като не бе имал време да си сложи пак ръкавиците. Дишаше тежко и от арктическия въздух гърлото му дращеше, а гърдите го боляха. Краката му замръзваха заради многото сняг, който бе влязъл в ботушите му. Не беше в състояние да осигури кой знае каква закрила за децата и това го караше да се чувства сърдит и уплашен, тъй като той и Ребека бяха единственото, което разделяше децата от смъртта.

Като че ли възбуден от мисълта за заколението им, вятърът зави по-силно, почти радостно.

Оголените от зимата дървета, издигащи се от гнездата си сред широкия тротоар, дрънчаха със заледени клони от вятъра. Това беше звук на раздвижени скелети.

Джак се огледа за място, където да се скрият. Точно пред тях имаше пет тухлени жилищни сгради, всяка с по четири етажа, сгушени между по-високи (макар и по-непривлекателни) постройки.

— Трябва да се скрием. — Джак ги насочи към края на тротоара, по покритите със сняг стъпала, през стъклената входна врата — до фоайето на първата тухлена сграда.

То не беше добре отоплено; в сравнение с нощния студ вън, обаче изглеждаше прекрасно, като в тропиците. Освен това бе чисто и доста елегантно — с медни пощенски кутии и сводест дървен таван, макар че нямаше портиер. Подът бе покрит с мозайка от плочки, на която бе изобразена виеща се лоза, зелени листа и жълти цветя, разположени върху фон в цвят на слонова кост — мозайката бе добре полирана и от нея не липсваше нито една плочка.

Но колкото и приятно да беше, не можеха да останат тук. Фоайето бе ярко осветено. Можеше лесно да ги забележат от улицата.

Вътрешната врата също бе стъклена. Зад нея се простираха коридорът на първия етаж, асансьорът и стълбите. Но вратата бе заключена и можеше да се отвори само с ключ отсам или от автомата в някой от апартаментите.

Апартаментите бяха общо шестнайсет, по четири на всеки етаж. Джак отиде до медните пощенски кутии и натисна копчето на домофона на господин и госпожа Еванс на четвъртия етаж.

От говорителя над пощенската кутия се обади тънък женски глас:

— Кой е?

— Апартаментът на Грофелд ли е? — попита Джак, като много добре знаеше, че не е.

— Не — отвърна невидимата жена. — Сбъркали сте бутона. Пощенската кутия на Грофелд е до нашата.

— Извинявайте.

Госпожа Еванс прекъсна връзката.

Той погледна към входната врата, към улицата зад нея.

Сняг. Тресящи се под вятъра голи, почернели дървета. Призрачен блясък на уличните лампи, обгърнати от бурята.

Но нищо по-лошо от това. Нищо със сребърни очи.

Нищо с много заострени малки зъби.

Засега.

Натисна бутона на Грофелд и попита дали това е апартаментът на Сантини. Казаха му рязко да звънне на съседната пощенска кутия.