Вуду

— Ако това е шега, аз не я разбирам — вече сам си говореше портиерът.

Втори етаж.

Изведнъж на Джак не му се искаше да достигнат фоайето, нямаше желание вратите на асансьора да се отварят. Изведнъж му се искаше единствено да продължат да се спускат в мир, час след час, към безкрайността.

Партерът.

Моля ти се, не.

Вратите се отвориха.

Фоайето беше празно.

Излязоха от асансьора и Фей попита:

— Къде отиваме?

— Ребека и аз сме с кола… — обади се Джак.

— В това време…

— Вериги за сняг — прекъсна я рязко Джак. — Ще се качим в колата и ще обикаляме, докато измислим какво да направим.

— Ще дойдем с вас — заяви Кийт.

— Не. — Джак забута децата към входната врата. — Ако сте с нас, сигурно ще е опасно.

— Не можем да се върнем горе — възрази Кийт. — Не и при тези… тези демони или дяволи или каквото са там.

— Плъхове — намеси се Фей, която явно бе решила, че ще й е по-лесно да мисли за странното отколкото за свръхестественото. — Само малко плъхове. Разбира се, че ще се върнем. Рано или късно трябва да се върнем, да сложим капани, да ги унищожим. Всъщност колкото по-бързо, толкова по-добре.

Без да обръща внимание на Фей, Джак се обърна към Кийт над главата й:

— Не мисля, че проклетите гадини ще наранят тебе или Фей. Не, ако не стоите между тях и децата. Навярно биха убили, всеки, който се опита за предпази децата. Затова и ги вземам от вас. Все пак не мисля, че би трябвало да се връщате там тази вечер. Няколко от тях може да са останали.

— Нищо не може да ме накара да се върна там сега — увери го Кийт.

— Глупости — намеси се Фей. — Само няколко плъха…

— По дяволите, жено — викна Кийт, — това, което викаше Дейви и Пени от шахтата, не беше плъх!

Фей и досега беше бледа. Когато Кийт й напомни за гласа от отоплителната инсталация, тя направо побеля. Всички спряха пред вратата и Ребека попита:

— Кийт, има ли при кого да отидете?

— Разбира се — кимна той. — Един от съдружниците ми, Ансън Дорсет, живее отсреща. От другата страна на улицата. Близо до булеварда. Можем да преспим там, при Ансън и Франсин.

Джак отвори вратата. Вятърът се опита да я затръшне и почти успя, във фоайето нахлу сняг. Като се бореше с вятъра, отвърнал лице от жилещите кристалчета, Джак задържа вратата за останалите и им помаха да минат, ребека поведе, после Пени и Дейви, Фей и Кийт.

Остана само портиерът. Той гладеше бялата си коса и се мръщеше към Джак:

— Хей, почакайте. А аз?

— Какво за вас? Няма никаква опасност. — Джак се запъти след останалите.

— А изстрелите горе?

Джак отново се обърна:

— Не се тревожете. Видяхте удостоверенията ни, като дойдохме, нали? Ние сме ченгета.

— Да, но кого застреляхте?

— Никого.

Джак излезе в бурята, като остави вратата сама да се затвори зад гърба му.

Портиерът остана във фоайето с опряно до стъклената врата лице и гледаше след тях като дебел и нежелан съученик, когото не са приели в играта.

Вятърът беше като чук.

Снежните игли като пирони.

Бурята се бе заела сериозно с дърводелската си работа и изграждаше преспите по улицата.

Когато Джак достигна най-долното стъпало, Кийт и Фей вече бяха близо на ъгъла към булеварда и към входа на приятеля си. Стъпка след стъпка изчезваха под фосфоресциращата завеса на подетия от вятъра сняг.

Ребека и децата стояха до колата.

Джак надигна глас над воя и стоновете на вятъра:

— Хайде, хайде. Влизайте. Да се махаме оттук.

Тогава осъзна, че нещо не е наред.

Ребека стоеше с ръка върху дръжката, но не отваряше вратата. Гледаше онемяла в колата.

Джак отиде до нея и видя, каквото и тя виждаше. Две от съществата. И двете на задната седалка. Бяха загърнати в сенките и беше невъзможно да се види как точно изглеждат, но светещите им сребърни очи не оставяха никакво съмнение, че са роднини на убийствените неща, които бяха излезли от шахтата за отоплението. Ако Ребека бе отворила вратата, без да погледне вътре, ако не беше забелязала, че зверовете ги чакаха, би могла да бъде нападната и победена. Биха отворили гръкляна й, биха извадили очите й и биха я убили преди Джак дори да разбере за опасността, преди да има възможност да й се притече на помощ.

— Отдръпнете се — викна той.

Четиримата се отдръпнаха и се скупчиха на тротоара, като се оглеждаха в нощта.

Сега бяха единствените хора на зимната улица. Фей и Кийт вече не се виждаха. Нямаше снегорини, коли, пешеходци. Дори портиерът вече не ги гледаше.

Странно е, помисли си Джак, да се чувстваш така изолиран и самотен в сърцето на Манхатън.

— Сега какво? — попита припряно Ребека с прикован в колата поглед, прегърнала Дейви с едната ръка, а с другата бръкнала под палтото си, където навярно стискаше пистолета.

— Ще се движим — отвърна Джак, недоволен от отговора си, но прекалено изненадан и прекалено уплашен да измисли нещо по-добро.

Не изпадай в паника.

— Накъде? — вдигна рамене Ребека.

— Към булеварда.

Спокойно. Не се притеснявай. Паниката ще ни свърши.

— Накъдето Кийт тръгна?

— Не. Към другия булевард. Трето авеню. По-близо е.

— Надявам се, че там има хора — въздъхна тя.

— Може да видим и патрулна кола.

— Мисля, че сме много по на сигурно място тук, навън — обади се Пени.